Минаваше три сутринта в неделя, когато два микробуса с екипа на „Скъли“ спряха пред хотел „Хаслер“ в центъра на Рим. Уморените пътници побързаха да слязат, да се регистрират и да се пръснат по стаите си. Мич беше отсядал тук и преди и знаеше, че Испанските стълби са точно пред входа. Стаята му гледаше на изток, затова, преди да си легне, той дръпна завесите и с усмивка погледна към фонтана и площада далече долу в подножието на прочутите стълби. Аби му липсваше, искаше му се да можеха да се насладят на гледката заедно.
Очертаваше се дълъг и напрегнат ден. Сънят щеше да почака. Екипът се събра в девет часа на закуска в частна трапезария. Роберто Маджи се присъедини към тях и им каза, че Лука самоволно е напуснал болницата и се прибира у дома. Не беше ясно какво мислят по въпроса лекарите му. Добрата новина от сутринта беше обаждане от Диего Антонели отпреди един час, за да съобщи, че премиерът лично е разговарял с либийския посланик и му е обяснил необходимостта страните бързо да се споразумеят по делото.
През уикенда Роберто беше прекарал доста време в телефонни разговори с Денис Талъс, юрисконсулта на семейство Челик в Истанбул. Талъс му предаде обнадеждаващата новина, че заместник-министърът на външните работи на Турция вечерял предишния ден с либийския посланик и случаят „Ланнак“ бил главната тема на разговора им.
Либийските посланици в Италия, Турция и Великобритания се оказаха притиснати по различни начини, за да ускорят сключването на извънсъдебното споразумение. Какво означаваше това за Триполи, беше въпрос на догадки. Роберто, който имаше повече опит с Либия от всички останали, ги предупреди да не проявяват излишен оптимизъм.
Освен Мич и Джак никой друг в стаята не знаеше колко пари действително са осигурени за откупа. И двамата бяха усетили намек от страна на Кори и Дариън, че „Скъли“ не помага достатъчно въпреки солидните си ресурси. Само да знаеха истината, но разбира се, никога нямаше да я научат. Докато летяха над Атлантика, Мич беше попитал Джак дали според него е възможно отново да събере управителния съвет и да ги помоли да размислят. Джак беше отговорил, че е невъзможно. Поне засега.
Докато Аби се качваше с асансьора към апартамента, тя се опитваше да се отърси от безсилието си заради въоръжената охрана, влизането през сутерена, наблюдението, черните джипове и целия този глупав шпионаж. Искаше Мич да се върне у дома, а децата ѝ отново да тръгнат на училище. Искаше животът им да стане нормален.
Искаше също така да извади телефона „Джакъл“, да го изхвърли през прозореца и той да се разбие на Кълъмбъс авеню, за да не може да я следи повече. Вместо това го остави върху масата в кухнята, докато правеше кафе, и се помъчи да не му обръща внимание.
В 12:05 ч., както беше предсказал Мич, Нура се обади и за пръв път се опита да прояви известна любезност.
— Как беше пътуването ти?
— Чудесно.
— Неделя на обед е. Крайният срок е сряда в пет следобед.
— Щом казваш. Не съм в положение да споря.
— Приготвихте ли парите?
Бяха репетирали отговора десетки пъти. Нямаше начин да обяснят логично усилията, които се полагаха за набирането на сто милиона долара, когато си поставен под такова напрежение. Нура и нейните приятели революционери сигурно бяха достатъчно наивни да вярват, че огромна юридическа фирма като „Скъли“ може просто да напише чек и всичко да е наред. Хем бяха прави, хем грешаха.
— Да.
Пауза и като че ли облекчение отсреща. Откъм Аби само страх и ужас.
— Добре. Ето инструкциите. Слушай внимателно, моля те. Довечера заминаваш за Маракеш в Мароко.
Аби едва не изпусна телефона. Вторачи се в апарата. Беше си у дома от един час. Семейството ѝ беше пръснато на три страни. Беше изоставила работата си. Целият ѝ свят беше преобърнат и последното, което искаше, бе да прекара следващия ден в самолета на път за Северна Африка.
— Добре — промърмори тя и за пореден път се запита: как се озовах в окото на тази буря?
— Има полет на „Бритиш Еър“ от „Кенеди“ до Лондон в седемнайсет и десет. Останали са свободни места в бизнес класата, но ти си резервирай билет веднага. Имаш тричасов престой на „Гетуик“. Полетът до Маракеш е четири часа. Ще те наблюдават през целия път, но нищо не те застрашава. В Маракеш вземи такси до хотел „Ла Мезон Араб“. Там ще чакаш допълнителни инструкции. Някакви въпроси?
— Ами да, но ми дай една минута.
— Била ли си в Маракеш?
— Не.
— Чувам, че градът е приятен. С декадентска атмосфера, по която вие много си падате.
Които и да бяха тези „вие“, явно Нура не ги одобряваше. Западняците.
