Преди две години Аби се беше опитала да убеди марокански шеф готвач от Казабланка да напише книга с рецепти. Той имаше малък ресторант близо до дома им, където тя и Мич бяха ходили два пъти. Там беше шумно и оживено, винаги пълно с мароканци, които седяха заедно на дълги маси и се отнасяха гостоприемно към чужденците. Те обичаха своята страна, култура и храна и признаваха, че изпитват носталгия. Аби и Мич обсъждаха евентуално пътуване до Мароко. Бяха изчели доста неща за страната и знаеха, че в Маракеш има много исторически и културни забележителности, които привличат тълпи туристи, особено от Европа.
— Сигурна съм, че този телефон ще работи и там — отбеляза Аби.
— Разбира се. Носи го у себе си непрекъснато.
— Трябва ли да замина още днес?
— Да. Крайният срок е в сряда.
— И аз така чух. Нужна ли ми е виза?
— Не. В хотела има стая, резервирана на твое име. Не казвай на никого освен на мъжа си. Разбра ли?
— Да, да.
— Много е важно да пътуваш сама. Ще те наблюдаваме.
— Ясно.
— Трябва да знаеш, че положението е изключително опасно. Не за теб, а за заложницата. Ако нещо се обърка или ако бъде направен опит за спасяването ѝ, тя ще бъде застреляна незабавно.
— Разбрах.
— Държим под око всичко. Един погрешен ход и последиците за нея ще бъдат пагубни.
— Разбрах.
Аби затвори очи и се опита да успокои треперещите си ръце с дълбоки вдишвания и издишвания. В главата ѝ беше пълен хаос. Момчетата ѝ — те бяха в безопасност, независимо дали тя е извън страната. Мич — не се тревожеше за неговата сигурност, но ако той не ѝ позволеше да пътува? Тя нямаше да има нищо против. Работата ѝ — утре беше понеделник, когато обикновено имаше натоварен график. Размяната — какво щеше да стане, ако парите не се появят? Тя вече лъжеше за откупа, но нямаше избор.
Джована. Всъщност нищо друго нямаше значение освен заложницата.
Аби звънна на Мич по зеления телефон, но не успя да се свърже с него.
Отвори лаптопа си и резервира полета. Еднопосочен билет, защото не знаеше кога ще се върне.
Въпреки несъгласието на лекарите Лука напусна болница „Джемели“ и сега се возеше на предната седалка до Бела, която се провираше през натовареното движение. Щом се прибраха, той поиска салата „Капрезе“ на верандата и двамата вечеряха под сянката на чадъра. Той я помоли да се обади на Роберто и да го покани да дойде заедно с Мич и Джак Руш.
Лука отново си дремна и когато се върна на верандата, поздрави колегите си от Ню Йорк. Настоя да узнае подробности за всичко — за всяка среща, за всеки телефонен разговор, за събранието на управителния съвет. Разгневи се, че италианците се бавят. А на британците нямаше доверие открай време. Все още мислеше, че „Ланнак“ ще откликнат на молбата.
Когато стана ясно, че Джак няма да съобщи лошата новина, Мич изчака подходящ момент и каза на Лука, че фирмата не възнамерява да вземе заем, за да плати откупа.
— Срамувам се да кажа, че съдружниците се изпокриха и отказаха.
Лука затвори очи и за известно време се възцари пълна тишина. Той отпи глътка вода и каза тихо и дрезгаво:
— Дано да доживея да видя дъщеря си. И дано да доживея да погледна уважаемите си колеги в очите и да ги нарека банда страхливци.
Ден четиресети. Или четиресет и първи? Тя вече не беше сигурна, защото нямаше изгрев и залез, а само мрак. Нищо, с което да измерва времето. Дори когато я местеха, беше забулена и с вързани очи. А те я местеха постоянно: от барака, където миришеше на добитък, в пещера с пясъчен под, после в тъмна стая, до която долиташе градски шум, и във влажно мазе, където върху нара ѝ капеше ръждива вода и тя не можеше да спи. Никога не оставаше повече от три нощи на едно място, но пък и не беше сигурна дали е нощ или ден. Ядеше, когато ѝ носеха плодове, хляб и топла вода, но те никога не бяха достатъчно. Даваха ѝ тоалетна хартия и дамски превръзки, но нито веднъж не се беше къпала. Дългата ѝ гъста коса беше мазна и сплъстена от мръсотия. След като се нахранеше и беше сигурна, че никой няма да влезе при нея през следващите часове, Джована се събличаше и се опитваше да почисти бельото си с нищожното количество вода. Спеше дълго, въпреки че покривът над главата ѝ течеше.
При нея влизаше момиче, вероятно тийнейджърка, която не ѝ говореше и се стараеше да не я поглежда в очите. Беше забулена и винаги носеше една и съща черна роба, която висеше като чаршаф на тялото ѝ и се влачеше по пода. Джована шеговито я кръсти Джипси Роуз на името на известната стриптийзьорка. Джипси Роуз придружаваше заложницата навсякъде. Джована се опита да я заговори с няколко прости думи, но тя явно беше инструктирана да мълчи. Когато дойдеше време да се местят, момичето се появяваше с големи белезници, превръзка за очите и тежко черно покривало за главата. Джована не беше виждала мъжко лице нито веднъж. Понякога чуваше тихи гласове пред вратата си, но после те заглъхваха.
