— Аз съм изкачвал всички планини на запад. Очите ми са добри и краката ми не треперят. Но главата ми се удари в скалите и ми се вие свят, а лявата ми ръка е наранена и изпитвам големи болки.
— Ако сподавиш болките си, ще мога да те спася.
— Ще ги сподавя.
Размотах ласото и спуснах края с примка долу.
— Стегни този ремък около тялото си под мишниците! Аз ще те изтегля!
Поради широкото му облекло и ранената ръка мина доста време, докато той беше готов.
— Няма ли да ме изпуснеш? — запита той и погледна нагоре.
— Не. Отблъсквай се с дясната си ръка от стената и помагай с краката!
Той изпълни това наставление и след няколко мига стоеше пред мен блед и възбуден до най-висша степен. Беше още много млад — най-много двадесет и четири годишен. Сигурно изпитваше големи болки, защото, докато го изтеглях, беше прехапал до кръв устните си.
— Дай ми ръката си! Искам да видя какво й е.
— Лекар ли си? Учил ли си „Чанг-шии-туни“13 и „Ванг-пинг-тсун-чюк“14 — запита той.
— Изучавал съм и двете, а също и „Ю-циан-и-цинг-кин-киан“15! — отвърнах аз, за да му вдъхна доверие. — Покажи я!
Той ми подаде ръката си. Прегледът, изглежда, беше извънредно болезнен за него, защото намерих, че е счупил ръката си над лакътя.
— Ръката ти е строшена, но аз веднага ще я излекувам, щом оттокът малко спадне. Можеш ли да се изкачиш тук?
— Лесно бих могъл да сторя това, но съм изтощен. Подкрепи ме!
Направих това, но скоро трябваше да видя, че по този начин няма да стане нищо. Опитах се да определя тежестта му. Той наистина беше здрав, но не едър.
— Ще можеш ли да се държиш с краката си, ако те взема на рамене?
— Наистина ли искаш да сториш това?
— Да.
— Но аз не зная кой си ти и не мога да наруша закона, който ме задължава да бъда учтив.
— Няма да нарушиш този закон, защото аз не съм „Син на Средното царство“, а германец, който иска да ти помогне. Дай да опитаме.
Вдигнах го така, че се настани като конник на раменете ми и сключи краката си зад гърба ми. Докато с дясната си ръка се придържаше за главата ми, а аз с едната бях хванал краката му, се опитах да се изкача нагоре. Успявах, макар и много бавно и предпазливо, за да избягна всяка погрешна стъпка.
Измина около половин час, преди да стигна до горната издатина. Както вече споменах, тя беше само четири стъпки широка и затова неговото слизане от гърба ми ни причини значителни мъчнотии. Двамата лесно можехме да паднем в бездната. Затова му заповядах да затвори очите си, клекнах и го оставих бавно да се плъзне по гърба ми. След това извиках нагоре:
— Хей, мистър Търнърстайк!
— Тук съм!
— Хванете ласото!
Не беше леко да се хвърли дългият ремък догоре, но успяхме и в това. Капитанът го завърза здраво, а аз стегнах другия край около тялото на китаеца.
— Стойте тук, докато се изкача горе! — казах му аз — Хей, капитане, идвам! Здрав ли е ремъкът?
— Well! Ако не се скъса, всичко ще бъде наред, защото аз държа здраво.
Хванах се за него и успях щастливо да се изкача. Търнърстайк ми стисна ръката радостно и каза:
— Добре дошъл, Чарли! Страхотен курс преплувахте вие. Такъв път и при това един китаец на врата — съвсем не е дреболия. Кой е този човек? Как се казва? Откъде идва, какво търси тук? И какво ви каза?
— Та това е цял корабен товар от въпроси! Ще ви отговоря после, когато той бъде горе. Не бива да го оставяме да чака. Ръката му е счупена и той страда от големи болки.
— Ръката му е счупена? Бедният дявол! Да го качим, за да я поставите пак в ред!
Сега бяхме двама и работата вървете по-добре и по-леко от предишния път. Въпреки това, когато го издигнахме горе, той веднага падна на земята. До този миг неговата силна воля го беше държала изправен, но сега спасителното безсъзнание го беше взело в прегръдките си.
— Изглежда, че е зле, Чарли. Да не би да умре в ръцете ни? — каза капитанът.
— Не. Но той е претърпял корабокрушение и е бил изхвърлен от вълните в залива. Това, разбира се, не е станало без удари и блъскания. Ръката му е счупена. От вчера, а може би и от по-рано, той не е ял, нито е пил вода, така че съвсем не е чудно след сегашните усилия да изгуби съзнание. Но аз трябва да използувам това негово състояние и да го смъкна в долината край потока. Що се отнася до вас, вие ще останете тук, нали?
— Аз ли? Защо?
— От тази височина се вижда далеч в морето и аз мисля, че вие бихте искали да я красите вместо фар.
— Аз ли? Кой ви е излъгал за това?
— Вие сам, сър. Не казахте ли преди, че предпочитате да се изкачите по хиляди мачти, отколкото да слезете обратно оттук?
— Приказки, Чарли. Нищо друго освен приказки! Когато човек се разгневи, той, е в състояние да говори неща, на които сам никога не вярва. Но как ще смъкнем този човек долу? Аз ще имам достатъчно работа със самия себе си, ако не искам да се пръсна като бомба в долината.
— Няма да има нужда от вашата помощ. Само ви моля да носите пушката ми.
— Всъщност аз бях решил вече да не се докосвам до тази нещастна вещ, но щом не може иначе, ще ви направя удоволствието. Дайте я!
