Той ми помогна да вдигна падналия в несвяст човек. После започнахме да слизаме от височината. Когато пристигнахме долу, капитанът запита:
— Къде ще го оставите?
— Не тук, защото няма вода. Трябва да го занесем при потока, през който минахме на идване.
— Ами пашите кози?
— За тях можем да не се грижим сега. Ще ги вземем или ще пратим да ги приберат утре.
— Както искате. Напред!
До споменатия поток не беше много далеч. Поставих китаеца па земята и отстраних облеклото от ръката му, за да охладя отока с вода. При това той се събуди и помоли:
— Дайте ми да пия!
Той се надигна, пи и лакомо хапна от нашите провизии, което ясно показваше, че е гладувал.
— Кажи ми името си — помоли ме той после, — за да зная как да те наричам, когато ти благодаря.
Казах му го. Той поклати глава.
— Когато се изговаря дума, трябва при това да се мисли нещо, но твоето име е без душа. Позволи ми да те наричам на езика, който се говори в Ши-тан16. Ти си германец. Какъв чин ти е дал императорът?
— Аз пътувам по всички страни на света и после пиша книги за това, което съм видял.
— Тогава ти си не само Хиеу-цай17 или Киеу-джин18, а Ши-се19 и имаш правото да заемаш най-почетните длъжности в страната си. Ти си велик, силен и мъдър. Ще те наричам Куанг-си-та-се20, защото земята ти се намира на запад. Ще ми позволиш ли?
Никой народ не е толкова учтив, колкото китайците и е почти смъртна обида да се обърнеш грубо към един от жителите на Средната империя. Името, което ми беше дадено, беше явно доказателство, че Конг-ни не правеше изключение. Наистина то беше повече от надуто, но каква вреда можех да имам от това, ако го приемех? Затова отговорих:
— Позволявам ти. Как се наричаше джонката, която претърпя корабокрушение?
— Фу-ши-хай21. Тайфунът я унищожи с всичките й хора и само аз останах жив.
— Искаш ли да отидеш с нас в Куанг-чой-фу?
— Имаш ли кораб, който да отива нататък?
— Той принадлежи на този човек, който е пътувал вече с него по всички, морета.
Китаецът се обърна към капитана:
— Значи ти си Ти-ту22! Как е името ти?
Отговорих вместо капитана.
— Той още не знае езика на страната ти и аз ще бъда Тун-се между теб и него. Капитане, този човек се нарича Конг-ни и би искал да знае името ви!
— Търнърстайк — отвърна запитаният.
— Тъ-ръ-не-си-ки? Ще имаш ли милостта, Ти-ту Тъ-ръ-не-си-ки Куон Ган, да ме вземеш в Куанг-чой-фу? — запита китаецът.
Преведох на „Негово височество адмирал Тъ-ръ-не-си-ки“ този учтив въпрос. Той се засмя до уши и ме запита:
— Как се казва „да“ на китайски?
— Зависи от наречието: или „че“, или „ше“.
Тогава той се извърна към Конг-ни и кимна с глава.
— Че, или, ако искаш — ше, стари момко! Щом сме те извадили от едно блато, няма да те пъхнем в друго. Знаеш ли какво, Чарли? Този човек се е съвзел донякъде и навярно ще може да дойде до брега. Свечерява се и ние трябва да се махнем оттук!
Съгласих се. Конг-ни заяви, че има достатъчно сили да се движи сам. Дадох му кърпата си за нос, която той сложи като бандаж на ръката си, и после потеглихме. Краткият път до лодката скоро беше изминат. Ние я изблъскахме във водата, качихме се и хванахме веслата. Конг-ни, който, ако не беше нашата ловна експедиция, щеше да загине от гладна смърт на самотния Стейпълтън Айлънд, се държеше храбро и ние го заведохме щастливо на кораба, където веднага започнах да лекувам ръката му.
Поправките, от които се нуждаеше нашият „Вихър“, за съжаление се оказаха много обширни и дълги. Тайфунът беше разнебитил целия скелет на кораба, който беше изстрадал много от събарянето на двете предни мачти. При това липсваха и двете лодки и само за да възстановим най-главното, трябваше да останем в Порт Лойд две седмици. Най-после се отправихме по море към Кантон, където трябваше да бъдат извършени главните поправки.
Ръката на Конг-ни не ми причиняваше грижи, защото лечението, изглежда, вървеше добре и редовно. Освен това присъствието на китаеца беше от голяма полза за мен. Той говореше по-мекия, благозвучен южен диалект, а аз се бях упражнявал на диалекта на Пекин. Затова го държах през целия ден при себе си, та без да забелязва, да бъда негов ученик.
Това привлече вниманието на капитана.
— Чарли, кажете ми, толкова великолепен ли е този китаец, че не се откъсвате от него нито за минутка? — запита ме той. — Трябва откровено да ви кажа, че съм крайно недоволен от вас, защото вие ме пренебрегвате по един наистина ужасен и непростим начин.
— Имате право до известна степен, капитане, но вие ще ми простите, ако ви призная, че прекарвам времето си с Конг-ни най-вече заради езика. Вие не бихте повярвали колко много може да се научи само за няколко седмици, стига да има възможност да се предприемат упражнения по този практичен начин.
