— Само сианг-хинг36, а това е много малко.
— Тогава ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.
— Какво?
— Ще съчиниш нещо, което ще изпратим на Ли-пу37. Синът на един Фу-юен трябва да бъде учен, за да може да стане Нан-фи, Хой или Кунг38.
— Това беше изненадващо. Почти ми се стори, че китаецът се подиграва с мен. Един „скитник по света“ трябваше да се състезава в Китай за академична диплома. Веднага отвърнах с шега:
— Какъв трябва да стана? Сиеу, Key-джин или може би дори Пин-се?
— Ти си много мъдър и можеш да станеш Пин-се. За да постигнеш това изведнъж, ще напишеш три труда — по един за всеки чин. Те ще бъдат предадени на Ли-пу и тогава чрез един-един-ствен изпит ти ще можеш да придобиеш най-високия чин.
— Ще го направя. Кога ще ти бъде удобно да пишеш?
— Когато пожелаеш.
— Тогава ще напуснем кораба веднага, за да купим хартия, туш и четка.
— Ще изпълниш ли една моя молба?
— Каква?
— Остави ме да сляза сам. Аз ще ти донеса бързо онова, от което се нуждаеш!
— Съгласен съм! — усмихнах се аз, защото се усъмних в добрия Конг-ни, че ми беше направил тези толкова изгодни предложения само за да може да офейка, като се отърве от всякаква признателност. — Как се казва баща ти?
— Фу-минг-цу.
Значи нещо като граф, според европейските схващания!
— Къде живееш?
— Скоро ще научиш!
Исках да го запитам още нещо, но бях прекъснат от един вик на моя стар Фрик Търнърстайк, толкова необикновен, че веднага се извърнах.
През време на нашия разговор с Конг-ни ние бяхме хвърлили котва между английски и холандски кораби и сега бяхме заобиколени от множество лодки, притежателите на които предлагаха на нашия екипаж всичко възможно за продан. Един търговец на плодове тъкмо се беше настанил до хвърленото надолу въже и странният вик на капитана беше отправен към него.
— Добринг денинг! Каквонг иматенг занг продаванг? Китаецът, по всичко личеше, не го разбра, но предположи какво иска да каже.
— Ли-хи39, ли-хи! — извика той, като държеше ветрилото пред устата си, за да разцепи звука. — Ли-хи, ли-хи! Си-куа40, си-куа!
Капитанът ми махна да се приближа. — Чарли, елате тук! Какво всъщност реве този човек? Какво значи ли-хи?
— Предлага ви орехи, които лежат в лодката. Те са много хубави и вкусни като пъпеши.
— А си-куа?
— Дини.
— Гръм и мълния! А не можеше ли да каже това веднага?
Той се наведе над корабната ограда и започна да маха.
— Ниенг шенг купименг! Качетенг сенг понг стълбитанг!
Той даде нареждане да се спусне външната стълба и китаецът донесе на бамбукова кобилица доста голямо количество от своите увити в зебло плодове.
— Вижте, Чарли, човекът ме разбира! Наистина, нещо извънредно много е да знаеш, че говориш езика на един народ. И това дължа на вас, Чарли, на вас и на неподозирания ми талант да изучавам чужди езици, в който досега, не мога да разбера защо, се съмнявах толкова много. Ще купя всичката стока на този човек.
Търговецът беше разтворил зеблата. Търнърстайк пристъпи към него, посочи му орехите и го потупа доста снизходително по рамото.
— Каквонг струванг орехитенг?
Запитаният, който беше разбрал добре пантомимата, вдигна шепа орехи и отговори.
— И циен!
— Виждате ли, Чарли, че пак ме разбра? Но изглежда, че говори по-зле китайски, отколкото го разбира! Какво иска да каже със своето „и циен“?
— Това значи: един циен.
— А какво е един циен?
— Малка монета, каквито виждате нанизани на шнура на шията му. В Европа ги наричат сапеки, монголците казват дехоси, а говорещите английски език народи ги наричат каш. За една германска марка могат да се получат от двеста и петдесет до триста парчета.
— Значи ще имам шепа орехи за половин цент?
— Разбира се. Тук всичко е извънредно евтино.
— Well, тогава ще продължа да питам!
— Питайте, сър! — отвърнах аз, любопитен да чуя пак неговия смешен китайски.
Той посочи дините:
— Ценатанг нанг тезинг дининг?
Китаецът вдигна две от най-хубавите.
— Сан циен!
— Сан циен? — повтори Търнърстайк. — Този човек говори ужасен китайски. Какво казва, Чарли?
— Три сапехи.
— Две толкова големи дини за цент и половина? Този човек трябва да е крал стоката си! Ще я взема всичката!
Той направи движение с ръце, като че ли обгръщаше целия запас.
— Взиманг всичкинг орехинг и дининг!
Търговецът ги преброи и после ги струпа на един куп.
— Каквонг трябвонг данг платянг?
— И чун!
— Какво казва, Чарли?
— Един чун, или един циан — значи сто сапеки, най-много петдесет цента. Не зная точно какъв е сега курсът.
— За един такъв куп плодове? Чакай, той има още в лодката. Ще ги взема всичките, защото този човек ме разбира толкова чудесно!
И той посочи долу към лодката.
— Качетенг цялатанг стоканг. Азинг щенг янг купинг.
На лицето на китаеца се изписа голямо задоволство и той донесе всичко.
— Каквонг струванг всичконг заеднонг?
— Се чун!
— Ужасен китайски! Какво иска да каже, Чарли?
— Четири чуна или четиристотин сапеки.
— Страшно евтино! Но откъде ще взема сапеки?
— И аз нямам. Дайте му английски или американски дребни пари. Сигурно ги познава.
