— Куанг-си-та-се — обърна се младият мандарин най-напред към мен, — ти спаси живота ми и излекува моята ръка така, че днес аз вече писах с нея. Затова ти дължа благодарност. Направи ми удоволствието и вземи този ком-ча от мен!
Той посочи няколко от пакетите и после се обърна към капитана.
— Тъ-ръ-не-си-ки, ти ме взе на кораба си и ме доведе тук, дава ми да ям и да пия, без да ме питаш дали мога да ти заплатя. Ти си благороден и аз съм ти много благодарен. Вземи този ком-ча заради това, което си направил за мен.
— Добре! На една услуга трябва да се отвърне с друга и аз няма да те обиждам! — отговори Търнърстайк. — Ще приема безплатната бира и капарото, но направи ми удоволствието и ме наричай както е редно, Фрик Търнърстайк, а не Тъ-ру-ну-ку-су-му-лу, както звучеше. И ако искаш насила да ми наложиш чуждо име, то говори поне китайски. Тогава се казвам Търнингстай-кинг. Разбра ли, стари китайски рушителю?
Предупреждението беше изречено толкова сериозно, че аз с мъка се въздържах да не се изсмея високо. Добрият мистър Търнърстайк беше започнал от прост моряк, познаваше работата си основно и никога не се беше потрудил да разшири знанията си извън морето. Иначе би било напълно непонятно, че един морски капитан, пък макар и да командуваше прост търговски кораб, беше попаднал в такова заблуждение по отношение на китайския език. Мен, разбира се, ме веселеше благородното езиково самосъзнание и затова дори не се опитах да сложа край на безстрашието му.
Би било крайна неучтивост, ако откажехме да приемем подаръците. Затова приех моите и благодарих на Конг-ни. Той бръкна под дрехата и извади копринен шнур, на който висеше малък предмет, подобен на медальон.
— Сега аз ще напусна този кораб, но ще се върна да те взема! — каза ми той. — Ще останеш ли тук дотогава?
— Кога ще дойдеш?
— След шест дни.
— Не мога да прекарам всичкото време на борда. Ще отида нагоре по реката да разгледам Кантон.
— Сам ли ще отидеш?
— Не, капитанът ще ме придружи.
— Тогава вслушай се в съвета, който ще ти дам. Ако запазиш сегашното си облекло, посещавай само онези места, в които е позволено на риджин45 да отиват.
— Заплашва ли ме опасност, ако отида по-нататък?
— Да. Защото полицията трябва да залавя всеки чужденец и да го изправя пред съда.
— Тогава ще си купя китайски дрехи.
— Направи го! — отвърна той с усмивка. — Тогава може да отидеш където искаш. Защото ти говориш езика на Ше-хай-це46 и никой няма да те сметне за чужденец, ако носиш пен-це47.
— Могат ли да се намерят плитки?
— Толкова, колкото ти трябват и толкова дълги, колкото искаш! — отвърна той със същата усмивка. — Но пази се от Лунг-иин48 и от Куанг-ти-миао49. Те са опасни за чужденците.
— От Лунг-иин ще се пазя, но защо и от Куанг-ти-миао?
— И това ще научиш. Но намериш ли се в опасност, преди да се върна, то вземи този талисман и го носи на врата си. Щом го покажеш на Лунг-иин, те ще се отнасят с теб като с приятел.
Той ми подаде верижката. Тя беше с наистина достойна за възхищение китайска резба. Всяко отделно нейно членче се състоеше от ябълкова семка, която беше изрязана с микроскопична точност във вид на лодка, в която седеше човек с две гребла.
Медальонът представляваше костилка от праскова; той изобразяваше военна или мандаринска джонка с балдахин, осем гребци и началник, който седеше сред плавателния съд и държеше в дясната си ръка отворен слънчобран, а в лявата — неизбежното ветрило. Това беше една от онези несравними китайски работи, които ни карат да се възхищаваме от точността, усърдието и огромната издръжливост на майстора им и въпреки това имат смешно ниска цена. Верижката, която държах в ръката си, там едва струваше два долара, докато в отечеството ми любители биха заплатили двадесеторно по-голяма цена.
И тази верижка трябваше да бъде талисман срещу „Хората на Дракона“. Това звучеше точно тъй, като че ли Конг-ни се намираше в някакви приятелски връзки с тези страшни люде. Взех подаръка и запитах:
— Къде ще се срещнем, когато ти се завърнеш?
— Ще бъдеш ли тук на кораба?
— Да. Ще се постарая да бъда тук.
— Тогава ще те взема от него. Научните ти трудове ще оставя в Као-пан50.
— Мислех, че ще ги пратиш в Ли-пу?
— Не знаеш ли, че изпитите се провеждат в Као-пан? След това трудовете ще бъдат изпратени с рецензии в Ли-пу в Пекин и върнати, за да бъдат съхранени във Вен-чанг-кун51.
— Чувал съм, че изпитите в Као-пан се държат устно.
Той снизходително се усмихна.
— Винаги ли вятърът вее, накъдето трябва? Баща ми е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Сбогом, докато се върна!
— Цинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка.
Фрик Търнърстайк също му подаде десницата си.
— Сбогоминг, старинг момконг, а когатонг сенг върнешенг, тинг синг добренг дошеленг занг насенг!
