Тримата свидетели се спогледаха през масата: Фади се чудеше какво извинение да си измисли, за да изтича и да разкаже всичко от игла до конец на Ралф Кларк, Джон Джонстън пък усети, че му се повдига, а онзи чревоугодник — Джордж Джонстън, се чувстваше неописуемо доволен от живота, и то не само благодарение на рома или на гозбите на госпожа Морган. Рос им бе натрил хубаво носовете на ония мижитурки от Кралската флота. Той споделяше напълно мнението на майора за екипажа на „Сириус“, а и Рос беше единственият човек, способен да попречи на пехотинците да сграбчат за гръкляните моряците. А това не бе никак лесно. Наред с всичко останало, майорът беше постъпил много умно, като още преди сто петдесет и седемте жени да са пристигнали, бе отстранил от Сидни поне някои от хората, които вероятно щяха да му създават ядове.
— Седи си на стола, Фади — рече Рос, след като отново се настани на масата и въздъхна доволно. — Няма да ти заповядвам да си държиш езика зад зъбите, понеже и сам Господ Бог не е в състояние да те накара да си мълчиш, освен ако не направи така, че да онемееш. Разлей, Джордж, портвайна. Не мога да допусна този наистина паметен обяд да приключи, без да сме вдигнали наздравица за негово величество краля и за Корпуса на морските пехотинци, който все някой ден ще стане Кралски корпус. И тогава ще сме на една нога с Кралската флота.
В петък — тринайсети, ден, толкова лош, че всички заселници се тресяха от суеверен страх, започнаха да свалят при Водопада каторжничките от „Сюрприз“ — вятърът си духаше и духаше от юг и вироглаво отказваше да смени посоката.
Ричард вече ръководеше десет ями за бичене на трупи, където мъжете се скъсваха от работа, а Ралф Кларк настояваше и на Шарлотина нива да дойдат секачи, понеже Рос бързаше да вдигне постройки там, та обитателите им да се заемат с обработваемите земи наоколо. Въпреки това Ричард продължаваше да разрязва дървения материал на дъски и греди, все така заедно с редник Били Уигфол. Но рано-рано на тринайсети, петък, се видя принуден да докладва на майор Рос, че не може да убеди никого от подчинените си да работят с трионите в този лош ден.
— Истината, драги ми господине, е, че ако повикам Ричардсън с бича, всички на бърза ръка ще се разработят, но в суматохата току-виж някой пострадал. Не мога да допусна някой от работниците да бъде осакатен точно когато трябва да набичим дъски за толкова много нови жилища — обясни Ричард.
— Е, има неща, които са по-силни от нас — отсъди Рос, който също си падаше суеверен. — Ще дам на всички почивен ден. Но ще се наложи да го отработват утре. По едно съвпадение съм забранил на каторжниците да ходят днес на Водопада, за да оглеждат жените и да подслоняват която им хареса. — Той се усмихна тъжно. — Освен това им казах, че ако не се подчинят и все пак опитат да се промъкнат, днес е петък, тринайсети, и сто на сто ще си изберат проклетия. При всички положения обаче някой трябва да помогне на ония непотребни създания да слязат на брега и да изкатерят урвата, а тъй като заповядах и на своите пехотинци да не припарват до Водопада, остават само моряците от „Сириус“. — Той се подсмихва, искрено развеселен. — Все пак ми се ще там да има и хора, които да ми докладват как са се държали моряците — сам знаеш, повечето са събрани от кол и въже. Защо не придружиш, Морган, господин Донован и господин Уентуърт?
Тримата поеха в осем сутринта и въпреки датата бяха в прекрасно настроение. Стивън и Дарси Уентуърт се погаждаха чудесно — подобно на Ричард, и Уентуърт беше разумен човек, та да дамгосва някого само защото е обратен. Освен това двамата с Донован си приличаха — най-вече в страстта си по новите места, по пътешествията и приключенията и в своята начетеност. Морето беше предоставило на Стивън възможността да действа, а колкото до Уентуърт, навремето той се беше поддал на зова на широките друмища и на няколко пъти беше залавян и осъждан за пътни обири. Беше се отървал на косъм само благодарение на своите влиятелни роднини, накрая обаче дори на тях им беше писнало да го спасяват и понеже, докато не кръстосваше друмищата, за да плячкосва, Уентуърт бе учил малко медицина, му бяха казали да отива в Нов Южен Уелс и да не се връща повече. Убедиха го да го стори с триста мъки, като му обещаха, че редовно ще му плащат малка сума, но само ако се установи в Нов Южен Уелс.
Стивън и досега носеше косата си дълга, на пищни къдри, а Уентуърт се беше запалил по прическа, която май се налагаше като нова мода: косата, остригана късо, но не чак толкова, както на Ричард. Тримата вървяха един до друг надолу по пътя и изглеждаха наистина изумително — красиви, снажни, без грамче тлъстинка. Уентуърт, който бе най-висок и единственият рус от тримата, крачеше по средата, между двамата си тъмнокоси спътници.
