Присъстваха майор Робърт Рос, капитан Джон Хънтър, капитан Джордж Джонстън, лейтенант Джон Джонстън и уви, оня клюкар — лейтенант Уилям Фади.
Преди да седнат да се хранят, майорът почерпи всички с „ром от Рио“. Къташе за десерт бутилката портвайн, която му беше подарил Мейтланд, капитанът на „Юстиниан“. Храната се забави, ето защо майорът сипа на всички по втора чашка ром. Затова когато седнаха да уважат печения свински бут на госпожа Морган с хубава хрупкава коричка, гъст прекрасен сос и запечени картофи, петимата мъже вече бяха добре почерпени и обядът не притъпи въздействието на рома — нещата загрубяха още повече, когато обядващите решиха да полеят печеното с още малко ром.
— Гледам, сменил си Кларк, вече не е шеф на държавните хранилища — подхвана Хънтър, който дояждаше лечения ориз, полят обилно с меласа.
— Лейтенант Кларк си има и друга работа, няма цял живот да брои на пръсти — отвърна Рос с лъснала от мазнината брадичка. — Негово превъзходителство губернаторът ми е пратил Фриман — той да върши тая работа. А Кларк ми трябва — ще ръководи застрояването на Шарлотина нива.
Хънтър се вкамени.
— Покрай това се сещам — отбеляза той уж спокойно, — че в незабравимата си реч от тая сутрин се каниш да изселиш моите моряци от Сидни и да ги преместиш при пътя за Водопада — май така се изрази.
— Точно така — потвърди Рос и избърса брадичката си с една от кърпите, които милата госпожа Морган бе скроила от стара ленена покривка за маса и беше поръбила — не жена, а съкровище!
Рос не проумяваше какво е прихванало Ричард Морган, та да я натири, подозираше обаче, че е заради леглото, тъй като Морган се беше оказал прав: Лизи със сигурност не беше прелъстителка. Майорът сгъна кърпата и погледна право в Хънтър, който седеше в другия край на масата.
— И какво от това? — попита той.
— Военното положение е отменено, кой ти дава право, Рос, да се разпореждаш с екипажа ми?
— Ако не ме лъже паметта, още съм заместник-губернатор. Имам право да местя постовите и Кралската флота на пътя за Водопада. Натресли са ни още сто и петдесет жени, няма да допусна в селището Сидни да гъмжи от негодници, които отказват да работят, а очакват да получават храна.
Хънтър бутна чинията от ориза толкова силно, че преобърна празната чаша от рома, сетне се надвеси напред и се хвана за ръба на масата.
— До гуша ми дойде! — викна с цяло гърло той, после замахна и стовари пестник върху масата. — Ти, Рос, си един коварен диктатор и веднага щом се върна в Порт Джаксън, ще уведомя за това губернатора. Бесиш ми хората, налагаш ги с камшици — проклет да си! Принуждаваш моряци от Кралската флота да ти вършат работа, която не бих дал и на Юда Искариотски! — Хънтър се изправи и оголил зъби, изгледа на кръв майора. — И не само това, ами по време на военното положение си разиграваше коня както си знаеш!
— Така си е — рече уж дружелюбно Рос. — Мед ми капе на душата да гледам как моряците от Кралската флота както никога вършат някаква работа.
— От мен да го знаеш, майор Рос, няма да допусна да ми изселваш хората.
— Виж го ти него, нямало да допусне! — рипна Рос с блеснал поглед. — Пет месеца търпя и теб, и ония твои глезльовци, а както е тръгнало, май ще има да ви търпя още половин година! Да, ама не. Не искам да ми се мотаете повече пред очите. Ония твои копелдаци от Кралската флота си въобразяват, че могат да се разпореждат, все едно това тук им е бащиния. Но тая няма да я бъде! Най-малкото тук. Лепнали се като пиявици и смучат ли, смучат кръвта на другите! Ще правиш каквото ти казвам, Хънтър, и без повече приказки! Твоя работа, щипи по задниците слугите си, само нека е по-далечко от мен, да не ви мириша пръднята. А сега върви и премести ония мухльовци на твое подчинение на пътя за Водопада!
— Ще те изправя пред военния трибунал, Рос, така да знаеш! Ще направя така, че да те отзоват опозорен в Порт Джаксън и да те натоварят на първия кораб за Англия!
— Хайде да те видим, де, жалък дърт негоднико! Все пак не забравяй, че не аз, а ти допусна корабът ти да претърпи корабокрушение. И ако ме върнеш в Англия, ще пристигна тъкмо навреме, че да се явя пред съда и да свидетелствам, че не си се вслушал в съветите на хората от острова, които щяха да ти обяснят как да не съсипваш кораба! — ревна Рос. — Голата истина, Хънтър, е, че не можеш да прекараш и шлеп от Улидж до Тилбъри, ако не те теглят на буксир.
Хънтър бе станал морав от гняв; всмукна шумно пръските пяна, избили в ъгълчетата на устата му, и рече:
— Дуел! Утре по изгрев-слънце!
Майорът се запревива от смях.
— Дуел на куково лято! — подметна той. — То оставаше да унижавам така Корпуса на морските пехотинци! Да се бия на дуел с някакъв педал, дето вече е с единия крак в гроба! Хайде, чупката! Разкарай ми се от главата и докато съм заместник-губернатор на остров Норфолк, да не ми се мяркаш пред очите, чу ли!
Капитан Хънтър се врътна на токове и излезе.
