Вторият му братовчед го погледна тъжно. Ричард беше отслабнал, въпреки това физически бе по-здрав — обикаляше надлъж и шир околността и се катереше по зъберите, от което тялото му бе заякнало и сега Ричард сигурно като нищо щеше да вдигне и наковалня и да издържи и на най-тежката болест. На колко ли години беше? Наскоро имаше рожден ден. Точно така, бе станал на трийсет и шест. Морганови се славеха като дълголетници и ако Ричард не си съсипеше с рома черния дроб, сигурно щеше да доживее и до деветдесет. Но за какво му беше да живее? Дано забравеше някак този ужас, който му се бе стоварил на главата, дано си вземеше друга жена и си създадеше ново семейство!
— За предпочитане е да знаеш, Ричард, отколкото да се губиш в догадки — рече тихичко другият мъж.
— Два и половина месеца, братовчеде Джеймс! А от Уилям Хенри — ни вест, ни кост! Дали онази гнусна твар не е заровила някъде трупа му? — потрепери той.
— Драги ми приятелю, забрави всичко това, умолявам те!
— Не мога.
На другия ден Уилям Инсел не дойде в пивницата — Ричард сякаш само това и чакаше — да си намери повод да тръгне към Клифтън по-рано от обикновеното, нахлупи шапката и се запъти към вратата.
— Толкова рано? — изненада се Дик.
— Инсел не дойде, татко.
— Е, не е голяма загуба — изсумтя Дик. — До гуша ми е дошло да го гледам как седи в ъгъла така, сякаш са му потънали гемиите, и с тоя умърлушен вид да ми разгонва клиентите.
— Така си е — съгласи се Ричард и успя криво-ляво да се усмихне, — но въпреки това се притеснявам. Ще ида да проверя защо го няма.
Вече познаваше на пръсти пътеката през хълма Брандън и можеше да я извърви и със завързани очи. След има-няма четвърт час вече беше пред къщата на Уилям Инсел.
На верандата седеше момиче, което се бе навело напред. Ричард не му обърна внимание и понечи да го заобиколи. То обаче изпружи крак.
— Bonjour25! — поздрави го младата жена.
Той трепна, погледна надолу и съзря най-изумителното женско лице, което бе виждал през живота си. Огромни влажни черни очи като на кошута, дълги мигли, трапчинки върху румените страни, алени чувствени устни, по които нямаше и следа от червило, нежна като мляко кожа, лъскави черни букли, които се спускаха естествено по раменете. Божичко, колко красиво бе момичето! И колко чисто изглеждаше!
— Как сте? — попита той и след като свали шапка, се поклони лекичко.
— Чудесно, monsieur26 — отвърна момичето на английски, но с френски акцент. — Но не мога да кажа същото за клетия Уили.
— За Уили Инсел ли, госпожице?
— Oui27 — потвърди девойката, след това се изправи, при което се видя, че има тяло, не по-малко красиво, отколкото личицето, пременено в прелестна рокля от розова коприна. Скъпа прескъпа. — Да, Уили — повтори тя, произнасяйки името толкова сладко, че Ричард се усмихна. — О, monsieur! Колко сте красив! — ахна девойката.
Обикновено свит пред непознати, Ричард установи, че изобщо не се притеснява в присъствието на момичето, колкото и прямо да беше то. Усети, че се е изчервил като рак, и понечи да се извърне, ала почувства, че е безсилен да откъсне очи от младата жена. Тя наистина си беше изумително красива, още по-прелъстителни от лицето й обаче бяха полумесеците на белите й като мляко гърди, показали се в горния си край над деколтето.
— Казвам се Ричард Морган — представи се той.
— Аз пък се казвам Ан-Мари Латур и съм камериерка на госпожа Бартън. Живея тук. Но не с Уили — прихна тя.
— Та какво ми казахте, че е болен ли?
— Елате и вижте сам. — Тя тръгна пред него по тясното стълбище, повдигнала рокля достатъчно високо, та под пяната на дантелената фуста да се видят тъничките й изваяни глезени. — Уили! Уили! Имаш посетител! — извика момичето, след като се качи на площадката.
Ричард влезе в стаята на Инсел и го видя да лежи син зелен като смъртник.
— Какво ти е, Уили?
— Отрових се със стриди — простена момъкът.
Ан-Мари бе последвала Ричард в стаята и наблюдаваше Уили заинтригувано, но не и състрадателно.
— Взе, че изяде стридите, които госпожа Бартън ми даде. Казвах му аз, че дъртата няма да ми даде пресни стриди. Той обаче не искаше и да чуе, рече и отсече, че ставали за ядене, и ги излапа до последната. Et voila28! — посочи тя театрално.
— Бива ли такова нещо, Уилям? Ходи ли на лекар? Имаш ли нужда от нещо?
— Само от почивка — простена страдалецът. — Изповръщах си червата, докторът твърди, че надали е останало нещо от стридите в стомаха ми. Чувствам се като парцал.
— Все пак си прескочил трапа и това е добре. Ако не потвърдиш показанията ми, господин Фишър от Акцизното управление няма как да повдигне обвинение. Утре пак ще намина да те видя.
