Ричард слезе по стълбите — усещаше, че Ан-Мари е на крачка след него, понеже долавяше свежото ухание на най-добрия сапун, какъвто се продаваше в Бристъл, Никакъв парфюм. Само сапун. С дъх на лавандула. Какво ли момиче като Ан-Мари търси тук, в Клифтън, и защо ли живее под наем? Камериерките обикновено живееха при господарките си — да са им под ръка. А и Ричард за пръв път срещаше камериерка, облечена в коприна. Дали не износваше старите рокли на госпожа Бартън? В такъв случай тая госпожа Бартън явно имаше телце на момиче.
— Bonjour, monsieur Ричард — рече на стълбите пред верандата госпожица Латур. — Ще ви видя и утре, нали?
— Да — потвърди той, нахлупи шапката и забърза през хълма към мерата на Клифтън.
Видя се в чудо, не знаеше какво да прави, мислите му бяха раздвоени: от една страна, трябваше да продължи да издирва под дърво и камък Уилям Хенри, от друга пък тук беше и Ан-Мари Латур и споменът за нея го гризеше като подло червейче. Още щом я беше зърнал, в този предател — неговото тяло, се пробудиха заспали инстинкти. Цял живот беше живял по кръчми и се бе нагледал на мъже, които губеха ума и дума при вида на женска фуста — от здравия им разум не оставаше и помен.
Ала защо точно сега и защо точно тази жена? Пег беше починала преди някакви си девет месеца и според обичая Ричард още беше в траур, за да се сеща за плътските си потребности. Не се беше любил през живота си с друга, освен с Пег, не бе и ухажвал сериозно друга освен нея.
„Сега не му е времето, особено пък в положението, в което съм се озовал — помисли той и продължи нататък по пътя си, износвайки четвъртия чифт обуща. — Ала тази жена е невероятна.“ Ан–Мари Латур! Където и да я беше срещнал, при каквито и да е обстоятелства, дори Пег да бе жива, той предполагаше, че Ан–Мари Латур пак би пробудила у него тези чувства. Добре, че Пег беше мъртва. Момичето излъчваше нещо, с което примамваше и съблазняваше, беше сирена, за която има само една наслада — да прелъстява. „А аз не съм Одисей, привързан към мачтата, ушите ми не са запушени с восък. Аз съм си най-обикновен мъж от плът и кръв, ангелите ми са слаби. Не я обичам, но, божичко, само как я желая!“
Сетне го замъчиха угризения на съвестта. Пег лежеше в гроба, той още беше в траур по нея. Уилям Хенри беше изчезнал яко дим преди, има–няма, три месеца. А той, Ричард, седнал да мисли за някаква си жена! Чувствата му бяха долни, нечестиви, отвратителни, противоестествени. Хукна накъдето му видят очите, като крещеше името на Уилям Хенри към бездушните скали на хълма Клифтън. „Уилям Хенри, Уилям Хенри, спаси ме!“
Ала на другата заран в осем часа пак беше пред вратата на Уили Инсел, въртеше припряно шапката в ръце и непразно се озърташе с надеждата да види Ан-Мари Латур. На верандата нямаше никого, вътре — също. Ричард почука тихичко на вратата на стаята на Инсел и го завари да спи в постелята — гърдите му се вдигаха и се спускаха равномерно. Ричард излезе на пръсти.
— Bonjour, monsieur Ричард!
А, ето я и нея! На стълбите за мансардното помещение.
— Той спи — рече недодялано Ричард.
— Знам. Дадох му опиумна тинктура.
Беше облечена далеч по-оскъдно, отколкото предния ден, но може би тъкмо ставаше от сън: наметка от розова дантела, под която прозираше тънка–претънка камизолка, и тя розова. Косата й не бе прибрана и се спускаше като буен водопад надолу по раменете й.
— Извинявайте. Събудих ли ви?
— Не. — Младата жена долепи пръстче до устните си. — Ш-ш-шт! Елате с мен горе.
Е, още щом я зърна, кръвта му заигра, затова и я последва горе в мъничкото й царство, където живееше — застана насред помещението с шапка пред дюкяна на панталоните си и се огледа като кръгъл глупак. Братовчедката Ан притежаваше много по-красиви мебели, затова пък госпожица Ан-Мари имаше по-изтънчен вкус от нея — стаичката беше подредена, ухаеше на лавандула, а не на просмукани с пот дрехи, всичко вътре бе снежнобяло.
— Ричард! Мога ли да те наричам Ричард? — попита тя и след като дръпна шапката, зяпна, ококорила очи. — Oh-la-la29! — възкликна и му помогна да си свали сюртука.
Ричард бе свикнал с благоприличието на нощниците и тъмата, Ан-Мари обаче изобщо не вярваше в такива неща. Когато той се опита да я убеди да не му сваля ризата, младата жена си направи оглушки, дръпна я, съблече го и го остави гол-голеничък и беззащитен.
— Я колко си красив! — заахка тя пак изненадана, като обикаляше в кръг около него и кършеше рамена, така че от тях първо се свлече розовата наметка, а после и камизолката. — Но и аз съм хубава, нали?
Изгубил дар слово, Ричард успя само да кимне. Не му се наложи да умува какво да прави оттук нататък — Ан-Мари пое нещата в свои ръце и по всичко си личеше, че предпочита да е така. По-опитен мъж не би загърбил обиграността си, ала Ричард си знаеше, че е новак в тия неща, затова и не напираше той да свири първа цигулка. Нека тя прави каквото знае, инак току-виж се вцепенил само защото е сторил нещо, което не й харесва или й се струва смешно.
