– Нищо не е – промълви в отговор Фейнт. „Нищо освен звука на всичко, което скоро ще изгубим. Какъв е звукът ли? Когато го чуеш, ще разбереш.“
Брис Бедикт яздеше зад резервната линия. Искаше войниците му да чуват копитата на коня му зад себе си, искаше да знаят, че е тук. Тъй че да разберат, че където се поколебаят, ще препусне към тях; когато изпитат нужда от силата на командирската воля, ще им я даде. Яздеше успоредно на редиците и оглеждаше строя. Ротите вървяха стегнато в карета с широки проходи между тях. Дисциплината бе твърда.
От предните редици прозвучаха рогове в знак за последните петдесет крачки от първите окопи на врага. Самотният зов прокънтя в него и Брис за миг се поколеба. „Жива ли е? Дали не даваме живота си за вече изгубена кауза? Дали последният ми жест не е напразен? О, скъпи братко – точно сега няколко окуражителни думи нямаше да ми дойдат зле.“
„Още по-добре да ме разсмееш. Има ли по-подходящ начин да срещнеш мига, в който падаш на колене, от сладкия, волен смях? От онзи смях, който те издига във въздуха, високо над мрачната злост на земята и цялата й мръсна жестокост?“
Вече яздеше от дясната страна на редиците и скоро щеше да излезе на откритото пространство срещу държания от перишите център и да види пред себе си от другата страна как легионът Евъртайн влиза в бой с колансийската отбрана. „Кралице Абрастал, какъв благороден съюзник се оказа. Ако брат ми можеше да научи за това – ако съпругът ти можеше да види това… бъдещето понякога обещава такива неща, че да не вярваш, че може да се окажат нещо повече от мечти, от заблуди, изградени върху неосъществими желания.“
„Вървиш по стъпките на своя живот и онази мечта те зове като маяк, онази мечта те очаква. Не знаеш дали изобщо може да се превърне в реалност. Не знаеш дали дори ако по някакъв начин се натъкнеш на нея, няма да се окаже, че е нещо по-нищожно от това, което е, по-малко от това, което е могла да бъде… стига само да си успял да я задържиш на разстояние, да я задържиш само на ръка разстояние. Вечно грееща пред тебе. Вечно ненакърнена от собствените ти твърде реални недостатъци.“
„Араникт. Как можа да ми дадеш такъв дар? Как можа да ми позволиш да го взема в ръцете си, да го усетя в прегръдките си, толкова топъл и чист?“
„Когато тези мечти в онова недостижимо бъдеще изведнъж се извисят около теб, как може да не бъдеш заслепен от тяхната истинност? Изведнъж то е тук. Изведнъж вече живееш сред него. Защо тогава трябва да се опитваш да се отдръпнеш?“
Яздеше напред и очакваше всеки миг да чуе грохота на оръжията, да се пробуди силата на Акраст Корвалайн… „И трябва да й отвърна по единствения начин, който знам. А когато свърша, знам, че нищо няма да е останало от мен.“ Толкова дълго не бе разбирал какво трябва да направи, ала сега, с пращящите във въздуха енергии, всичко изведнъж се бе прояснило.
„Араникт, обич моя, сега ти имаш най-доброто в мен. Моля се за теб да е достатъчно.“
Излезе пред каретата, дръпна рязко юздите на коня и го обърна срещу укреплението на Сивите шлемове на Периш. Но не можа да види какво става зад стените от пръст.
В центъра на плетеницата от траншеи и насипи имаше широк полигон от отъпкана пръст, прорязан с тесни изкопи, за да събират кръвта на ранените, които щяха да се донасят тук по време на боя. Резачите стояха в очакване до носилките, лицата им бяха зацапани с пепел, за да не капе потта в отворените рани. Инструментите им за шиене и рязане лежаха подредени върху кожи до кожени мехове с вряла вода. Във всички траншеи, където Кругава бе успяла да погледне, благословените й войници стояха впили очи в нея, докато тя вървеше към центъра, където я очакваше Щит-наковалня Танакалаян – и на десетина крачки зад него млада жена, която Кругава не бе виждала никога.
Имаше нещо странно в очите й, но Смъртният меч все още не можеше да определи какво им придава този притесняващ поглед. Едва бе навлязла в женската си зрялост, бе облечена в опърпани сърнешки кожи, косата й бе дълга и сплъстена от мръсотия, а усмивката, извила устните й, изглеждаше някак смътно иронична.
Кругава се изкачи по високата рампа и стъпи на отъпканата пръст. Остави шлема си на земята и смъкна металните ръкавици.
Танакалаян заговори:
– Надеждата ни, Кругава, е, че си се върнала в паството. Че днес ще се биеш редом с нас. Че ще ни поведеш в бой.
Тя се стегна, ръката й се отпусна на ефеса на меча.
– Да, бих искала да поведа Сивите шлемове в битка, Щит-наковалня Танакалаян. Но не срещу ледериите или болкандо. По-скоро искам войниците ни да напуснат тези окопи. – Вдигна очи, огледа проходите, водещи назад по склона, и се намръщи. – Не виждате ли какво са направили? Ассаил са изоставили Сивите шлемове сами на съдбата им.
Танакалаян въздъхна, кривна глава и я изгледа.
– На тази позиция тук може да се погледне и по друг начин, Кругава. Казано просто, брат Усърдие не ни се доверява, а ти искаш да му докажеш, че перишите са точно толкова вероломни, колкото подозира.
