Видя как най-близките Сиви шлемове – почти точно под него в първата траншея – посягат за пиките си, изруга, завъртя коня докато още стоеше на задните си крака и го подкара обратно надолу. Камъни и облаци пръст захвърчаха в бясното спускане. „Богове, можех да ги оставя да свършат с мен още сега!“
„Никой ли не наблюдаваше? Не, всички се бяха обърнали нагоре. Изненадах ги напълно – но какво става в този лагер?“
Подозираше, че никога няма да научи. Яздеше отново по равния терен. Напред и вдясно от него войниците му ледерии вече бяха стигнали първите окопи. Зад ротите гъмжаха екипи и теглеха на позиция тежките катапулти, набиваха клинове под предните шини, за да повдигнат стрелковата дъга.
Врагът бе започнал да стреля от високите укрепления по фланговете на траншеите и убийствените метални стрели врязваха дълбоки бразди в настъпващите редици.
Неговите войници бяха започнали да умират. „Защото аз поисках това от тях. Да умрат в името на едно провалено желание. Аз ги доведох до това.“
„Но… защо? Защо ме следват? Не са по-големи глупци от самия мен. Знаят – титлата ми не означава нищо. Тя е илюзия. Не, още по-лошо, заблуда. Благородството не е нещо, което мога да нося като проклето наметало, обсипано със скъпоценни камъни. Не можеш да го купиш. Не можеш дори да се родиш в него. Благородството, за което говорим, не е нищо повече от подигравка с всичко, което е означавало някога.“
„В никакъв случай не съм благороден.“
„Защо ме следвате?“
„Богове, защо си въобразявам, че имам право да водя? В това?“
Извади меча си. Устата му се изпълни с вкус на пепел. Толкова много заблуди се бяха събрали тук, натежали над този миг и над всички мигове, които предстояха. „Хайде, пробуди се, Брис. Времето е дошло… да си намерим име.“
Обърна коня към най-близкия проход между ротите и препусна срещу врага.
Старши резач Синдекан все още бе на колене до тялото на Кругава, взрян в бледото й безжизнено лице. На равната площадка зад него се бяха събрали всички офицери и ветерани и споровете кънтяха яростно отвсякъде. Ужас, стъписване и смут – воинството на перишите всеки миг щеше да се разпадне.
Синдекан бе най-старият от всички тук. Ветеран от много кампании, войник в дългата безнадеждна битка със запушване на рани и вдъхване на живот в умиращи дробове. И за пореден път можеше само да седи смълчан и да гледа пред себе си поредния си провал.
„Тя дойде сред нас. Храбра, храбра жена. Всички знаехме, че гордостта й е най-големият й враг. Но виж я, дойде при нас. Представям си как това е наранило гордостта й. И все пак, дори над тази своя голяма слабост, накрая тя триумфира.“
„Какво би могло да е по-героично от това?“
Когато най-сетне се изправи – макар всъщност да не беше повече от трийсет удара на сърцето след издъхването на Кругава, – всички гласове заглъхнаха. Той беше ветеранът. Той бе този, към когото щяха да се обърнат сега в отчаяната си потребност за водачество. „О, всички вие, глупаци. Какво да правим? Какво да правим сега?“
Синдекан се покашля.
– Не знам какво стана тук. Не знам дали Щит-наковалня уби млада жена или бог. Нито мога да преценя основанията му да го направи – това е извън възможностите на всички нас.
Един от младите войници извика:
– Брат Синдекан! Ще се бием ли днес?
Беше помислил за това още в мига, в който падна Кругава, и помнеше как погледна към накълцания труп на Танакалаян с мисълта: „Ти си само това, което заслужихме.“
– Братя, сестри, днес трябва да се бием, да!
Отвърна му мълчание.
Беше го очаквал. Нямаше да го последват слепешком – вече не. „Не и след това.“
– Братя, сестри! В нашето паство имаше убийство – бяхме свидетели на това! И като свидетели, станахме част от това престъпление. Трябва да се пречистим. Днес трябва да се бием, за да възвърнем честта си!
„Но кой е проклетият враг?“
И тук старият ветеран се оказа в безизходица. „Вълците да са ми на помощ, не знам. И няма да съм този, който ще реши. Ветеран съм, нали? Да, но единствените мъдри ветерани са онези, които са оставили войната и убийството зад себе си. Не, аз просто съм най-големият глупак сред всички ви. О, добре! Време е да се опрем на безполезното суеверие. Не е ли това, към което се обръщат старите войници, когато всичко друго се провали?“
– Братя, сестри! Трябва да потърсим знак! Трябва да погледнем към света – тук и в този ден! Трябва да…
И изведнъж очите му се разшириха.
Извърнаха се лица. Ококориха се очи…
… принцът на Ледер изникна пред погледите им на върха на високия насип на предния вал на укреплението. Надвисна горе на тесния и разяден ръб… и как се задържа там конят, си остана загадка. След това животното се изправи на задните си крака, копитата заритаха във въздуха, а принцът ги изгледа отгоре с гняв. И в този момент от двете страни, по дължината на долината, отекна грохотът на битката.
„Боговете да ме вземат дано! Май се напиках.“
Бойният кон на Абрастал беше измършавял, но тръпнеше в очакване. „Кучият син обича това – вонята на кръв, писъците – иска ги. Богове, войната е такава треска!“ Тя погледна назад към Спакс и ордата му воини.
