САКАТИЯТ БОГ полностью

– Вероломство? Виж, това е любопитно, Щит-наковалня. Не съм изненадана, че Ассаил не ви вярват, предвид прецедентите.

Щит-наковалня се изчерви.

– Предателството беше твое, не мое – но не сме ли обсъждали вече всичко това? Сивите шлемове чуха аргументите ти. Чуха и моите. Гласуваха.

Кругава се огледа. Сурови, непреклонни изражения отвсякъде.

– Днес, братя и сестри, нашите съюзници ще се опитат да прекършат тиранията на Форкрул Ассаил. Но това не е единствената причина за тази война – всъщност е най-малката от тях. Чуйте ме, всички! Преди много време един чужд бог е бил свален на тази земя. И разкъсан на парчета. Но не са го оставили да умре – не, вместо това са го оковали, както някой би вързал див звяр. Както някой би оковал вълк! И така вързан, така задържан в клетка, този бог не познава нищо освен безкрайна мъка и терзание. Боговете се хранят с него! Нещастниците сред нас, смъртните, пият кръвта му в молитва! А тези Форкрул Ассаил, те държат сърцето му в студените си жестоки ръце!

– Мои братя и сестри! Днес ще се опитаме да разкъсаме тези вериги. Ще се опитаме да освободим Падналия бог! Но и нещо повече: ще се опитаме да го върнем в неговия свят! – Кругава посочи нагоре по склона. – А къде сте застанали вие? Застанали сте на страната на мъчителите и всички думи за справедливост, които тъй настойчиво шепнат в ушите ви, не са нищо повече от лъжи!

Младата жена пристъпи напред и едва сега Кругава разбра какво придава тази странност на погледа й. „Вълчи очи. Едното сребро, другото – кехлибар. Благословен трон – тя е нашият дестраянт! Вълците на Зимата гледат от тези очи!“ Откъде беше дошла?

Дестраянтът заговори на търговската реч на ледериите:

– Смъртен меч, развълнувани сме от думите ти. Но пък какво знаем ние за милостта? Ние, които никога не сме усещали нежното й докосване? Ние, които винаги сме били гонени и избивани? Да ти разкажа ли за спомените, които бушуват в мен сега? Ще чуеш ли думите ми?

Кругава усети как кръвта се изцеди от нея, как угасна зноят на страстта й. Изведнъж й стана студено под тежката броня. „Тази жена е мой враг. Танакалаян е нищо в сравнение с нея.“

– Дестраянт, ще чуя думите ти.

Младата жена огледа наоколо.

– Представете си стадо… огромно стадо! Големи, силни животни – и те ни виждат, виждат ни как тичаме до тях или стоим встрани. Виждат косматите ни глави ниско наведени. Но въпреки боязливата им напрегнатост ние сме безразлични. Очите ни ги оглеждат. Търсим миризми във вятъра. И когато най-сетне подгоним това стадо в бяг, кого открояваме? Кои от тези големи страховити животни избираме?

Танакалаян отвърна с искрена възбуда:

– Дестраянт Сеток, вълците винаги избират най-слабите сред стадото. Старите, ранените.

Кругава се взря в Сеток.

– Да се хранят ли искат вълците днес, дестраянт? От сърцето на Сакатия бог?

Сеток махна вяло с ръка.

– Кажи на съюзниците си – забравете за нас в тази битка. Няма да напуснем бърлогата си. А когато този ден свърши, ще видим кой ще остане прав. Все едно ще е кой от вас е спечелил – ще сте ранени и главата ви ще се люшка от умора. Ще сте на колене.

– И тогава ще ударят Сивите шлемове! – извика Танакалаян. – Не можеш ли да видиш истината за това, Кругава? Толкова ли си сляпа, че още да държиш на глупавата си заблуда?

Кругава мълчеше. После, след дълга пауза, през която се чуваха само звуците от настъпващите на равнината войски, пристъпи към Щит-наковалня и спря точно пред него.

– Танакалаян – изхриптя тихо, – ние не сме вълци. Разбираш ли? Когато действаме, ние сме привилегировани – или прокълнати – да знаем последствията. Вълците на Зимата не са. Те нямат усет, никакъв усет за бъдещето. Не може да има никакъв култ към Дивото, Щит-наковалня, без знанието за добро и лошо.

Танакалаян поклати глава и очите му блеснаха в злорадо доволство.

– Загубила си, Кругава. Не можеш да спечелиш – вече не съм само аз, нали? Не са дори перишите. Вече си изправена срещу дестраянт, а чрез нея – срещу самите ни богове.

– Това дете е лудо, Танакалаян.

– Не се боя от нея, Кругава.

Странният отговор я порази. Дълбоко потресена, тя вдигна очи и погледна Сеток.

– Дестраянт! Това ли е единствената игра, която играят Вълците?

– Тази игра познават добре.

Кругава избута Танакалаян настрани – вече не беше важен, не беше съществен повече.

– О, да, познават я, нали? Великолепието на лова, нали? Ще говоря на вълчите богове сега и ще е добре да ме чуят.

От Сивите шлемове на Периш се надигнаха викове: обида, възмущение, стъписване. Но Сеток само сви рамене.

Кругава си пое дълбоко дъх. Земята под нея вече тръпнеше и скоро силите извън този форт щяха да влязат в бой.