САКАТИЯТ БОГ полностью

– Вие, вълци, се мислите за вещи в лова. Но не сте ли разбрали? Ние хората сме по-добри в него. Толкова сме добри, че ви преследваме и избиваме от половин милион години. Но не се задоволяваме само с най-слабите между вас, или с ранените. Избиваме всеки един проклет вълк. Може да е единствената игра, която познавате, но чуйте думите ми. Не сте достатъчно добри в нея! – Пристъпи срещу Сеток и видя как дестраянтът потръпна. „Намерих своя момент. Виждам разбирането в очите й – Вълците на Зимата ме чуха. Най-сетне проумяха.“ – Нека ви покажа друг път! Нека отново бъда вашият Смъртен меч!

Но не вълците бяха разбрали. Беше само Сеток и в мига преди вълчите богове да изригнат през нея, тя се завъртя вихрено в ума си. „НЕ! Послушайте думите й! Не можете ли да видите истината – не можете да ловувате тук!“ Но те вече се бяха нахвърлили, разкъсваха я в яростното си настървение да се пресегнат и да впият челюсти в омразното човешко същество.

„НЕ! Обичах ви! Плаках за вас!“

Сеток изпищя. И това бе последният звук, който издаде.

Очите на Кругава се разшириха, щом видя как лицето на младата жена се преобрази в нещо нечовешко. Плътта по ръцете й се пръсна, докато костите сякаш се заизвиваха, за да се изтръгнат навън, черни жили се загърчиха като змии. Тялото й се изпъна, раменете се изгърбиха. Очите лумнаха. С писък, тя се хвърли срещу Смъртния меч.

Зъби… каша от кипнала кръв и гъста слюнка… внезапно извисила се над нея грамада от плът и черна козина… а след това някаква фигура се плъзна покрай Кругава… Танакалаян, забравеният Танакалаян, ножът му блесна и острието се заби дълбоко в гърдите на Сеток.

Последва оглушителен вой. Кругава се олюля и залитна назад.

Кръв плисна от очите на Сеток… тя се дръпна от ножа и замаха с ръце слепешком. Нов вой прокънтя и разби въздуха. От устата и носа й потече тъмна кръв, тя падна по гръб върху стъпалата в пръстта и се присви на кълбо като дете.

– Танакалаян! – викна Кругава. – Какво направи?!

Той беше съборен на земята от ужасния предсмъртен вик, но вече се изправяше, ножът още бе в ръката му. Лицето му я ужаси.

– Това трябваше да е моят ден! Не твоят! Не нейният! Аз съм героят! Аз!

– Тана…

– Това е моят ден! Моят! – И връхлетя към нея.

Тя вдигна ръка, но зацапаното с кръв острие се хлъзна покрай нея и прониза шията й от едната страна до другата.

Кругава се помъчи да се задържи на крака, но залитна и рухна на колене. Страната на лицето й, откъдето стърчеше дръжката, запулсира. Ръката й посегна нагоре и се удари в увитата с кожа дръжка. Ножът все още бе забит през гърлото й и дробовете й се пълнеха с кръв. Отвори уста, но не можа да вдиша.

Танакалаян крещеше:

– Те излизаха! Не можех да позволя това! Ассаил! Ассаил! Щеше да ги удари! Щеше да ги убие!

Тя се надигна с усилие и извади меча си.

Той отстъпи назад.

– Спасих боговете ни!

„Глупак – ти уби един от тях! Не чу ли как умря?“ Светът почерняваше от всички страни. Гърдите й бяха натежали, все едно че някой бе излял разтопено олово в дробовете й. „Благословени Вълци! Не исках това! Мръсен убиец! Този ден… толкова подъл… толкова… човешки.“ С кръвта, изливаща се по брадичката й, Кругава тръгна напред.

– Трябваше да я отстраним! – викна Танакалаян. – Не разбираш ли! Не…

Първият й замах го удари отдясно, натроши ребра и се вряза през дроба, преди да се забие до средата на гръдния кош. Ударът го надигна от земята и го запокити на три крачки вдясно.

Изумително, но той падна на крака сред резачите – кръв и парчета месо се изсипаха от огромната рана в гърдите му.

Кругава отново настъпи. „Сила за още един. Сила за…“ Вторият й удар отпра горната половина на главата му, острието се хлъзна точно под очите му. Отсеченото теме се завъртя по хлъзгавия гръб на меча й, след това настрани, повлякло мозъка и двете полюшващи се очи. Останалото от Танакалаян залитна напред и падна по лице.

Тя се смъкна на колене. Всичкият й дъх бе свършил. Светът забушува в черепа й.

Някой бе коленичил до нея и опипваше дръжката на ножа, все още забит в шията й. Тя избута немощно ръцете му и падна напред по очи. Лицето й се отпусна върху твърдата глина… изровена бразда, само два пръста широка, изпънала се напред под очите й. Загледа как се пълни с кръв.

„Исках… Исках по-добра… по-добра смърт… Но не го ли искаме всички?“

Два оглушителни воя прокънтяха един след друг от позицията на перишите и дивата им сила хвърли в сляпа паника коня на Брис Бедикт. Подплашеното животно за малко щеше да го хвърли, но той успя да задържи пети в стремената и да стисне здраво юздите.

Конят скочи, а след това неочаквано се понесе в бяг право към високия бряг на укреплението.

Брис погледна към върха на високия пръстен вал, но не видя никакви перишки войници. Никакви приготовления за идването му, нищо.

Насочи с твърда ръка коня нагоре по насипа.

Щом стигна върха, дръпна юздите толкова силно, че конят се изправи на задните си крака.

Перишите долу се заизвръщаха към него.

Къде беше Кругава? Къде бяха всичките офицери?