Фейнт стоеше плътно до Араникт. Атри-Цеда бе навела глава, с изпънати напред ръце… но ръцете й до лактите се губеха в издуващ се сиво-кафяв облак и от лактите й се стичаше вода. Въздухът около нея бе наситен с миризмата на развала от залети от прилива плитчини.
Виждаше изпъкналите жили по врата на Араникт, напрягащите се мускули на раменете й. И нещо бавно притегляше Атри-Цеда напред – онова, което се таеше вътре в кипящия облак, сякаш искаше да я издърпа в зейналата си паст.
До тях Прешъс Тимбъл бе паднала на колене и пищеше.
Бяха видели Брис Бедикт там, на върха на първия насип – видели бяха изправените камъни, надигнали се от земята около него: как избиха нагоре през пръст и чакъл, почти черни от мръсната тиня. Видяха как се разпаднаха бронята и дрехите на принца, а след това тъмното гъмжило по бялата кожа – татуировки, руни – изникваха и се откъсваха, кръжаха бясно около него и след това връхлитаха безмилостно към Форкрул Ассаил.
А след това Брис Бедикт изчезна във вихрения сумрак, гъст и непроницаем, въртопът се разпростря и погълна огромните менхири.
Араникт започна да вие… теглеше я напред… и Фейнт изведнъж разбра. „Тя го държи. Държи принца! Богове…“
Фейнт се олюля към Атри-Цеда… но нещо я спря, убийствено студен натиск, отхвърли я назад и тя се закашля и изплю кръв.
Ръцете на Араникт бяха потънали почти целите в облака. И сега Фейнт успя да различи думите във виковете й:
– Маел! Проклет да си! Помогни ми!
Фейнт пропълзя до Прешъс Тимбъл.
– Стига си пищяла, вещице! Погледни ме! Погледни ме!
Но очите, които се впиха в нея, бяха на обезумяла жена.
– Не мога да й помогна! Не виждаш ли? Отиде твърде далече – твърде дълбоко – как изобщо е жива? Невъзможно е! – Прешъс Тимбъл запълзя назад като рак. – Изгубена е! Изгубена е завинаги!
Фейнт я зяпна и думите й бавно се утаиха в ума й. „Но това е нечестно. Не и такава любов… не! Не можеш да я отнемеш – не смей да я убиеш!“
– Прешъс! Какво мога да направя? Как да помогна? Кажи ми!
– Нищо!
„Върви при Гуглата тогава.“
Обърна се рязко и извади кама. „Маел е Древен бог – и Араникт го знае. Но не може да го помоли както трябва, не и както е сега. Аз обаче няма да стоя тук и да гледам как умира тази любов.“ Острието вряза лъскава диря по лявата й ръка, а след това тя стисна ножа с нея и посече дълбоко и косо и през дясната, под лакътя. Изправи се с усилие и протегна ръце към Араникт.
„Маел… вземи кръвта ми в жертвен дар. Просто я вземи!“
Напорът на тъмния въртоп се опита да я спре, но тя натисна напред още по-здраво… и след това проби, затъна вътре, без да може да вдиша, студът я смрази… видя как кръвта й се разлива като под вода, видя как закръжи по теченията, толкова много… почти изгуби от погледа си Араникт.
Отчаяна – костите й пращяха от непоносимата тежест, – Фейнт направи още една крачка и прегърна Атри-Цеда.
„Маел… да не си посмял… да не си посмял да ми кажеш, че не е достатъчно.“
Прешъс Тимбъл гледаше невярващо как Фейнт се бори да стигне до Араникт. Кръвта, изливаща се от нея, кръжеше на въртоп, гъста и пурпурна в тъмния облак, и сякаш нямаше край.
Някой я хвана – две силни ръце се стегнаха около нея и я вдигнаха от земята. Тя се извърна.
Лицето на Емби Боул беше почти неузнаваемо.
– Това е лоша магия – изръмжа той.
– Спаси Фейнт! Спаси я!
Но той поклати глава.
– Никой не може да оживее там вътре.
– Спаси я, Емби! Заради любовта ми – спаси я!
Той се намръщи, примига, после я погледна в очите.
– Какво?
– Искаш ме, нали? Твоя съм, проклет да си – само спаси Фейнт!
Но той я блъсна настрани и лицето му потъмня.
– Най-хубавото развали! Не те искам, вещице! Не искам да те виждам никога повече!
Прешъс го зяпна неразбиращо, а след това изръмжа:
– Ще те гоня, Емби! Ще те хвана, където и да идеш! Година след година, ще те преследвам, заклевам се! Няма къде да избягаш от мен – разбираш ли ме? Няма!
– Мразя те!
– Единственото място, където можеш да избягаш от мен… е
Емби изрева като животно, обърна се и се хвърли в пурпурния облак.
Прешъс Тимбъл падна на земята и изпъшка:
– Богове на бездната… Какъв глупак!
„Дръж се, моя любов! – прошепна глас до ухото на Фейнт. – Някои закони дори Древен бог не може лесно да отхвърли. Но се опитва.“
Фейнт усещаше, че животът я напуска. Лежеше в краката на Араникт – усещаше ги студени като ледени пръчки. Бяха ли отворени очите й? Виждаше само червеното от собствената си кръв.
– Суитист, ти ли си?
„Винаги съм знаела, че имаш романтична жилка. Да направиш такова нещо!“
– Умирам.
„Така изглежда. Съжаляваш ли за своя миг на лудост?“
Фейнт поклати глава… или поне се опита.
– Само ако се провали.
„Е, колко често съжаляваме при успехи?“
– Достатъчно ли е, Суити? Това е всичко, което имам.
