„Във вода си, глупачко, разбира се, че изглежда много – а ако останеш тук повече, със сигурност ще я изцедиш всичката. Жалко, че не мога да ти помогна. Жалко, че не мога да помогна и на двете ви, но аз съм само призрак, нали така. Е, може би дори не съм и това. Може и да съм само глас в главата ти, Фейнт, породен от някакво странно и неуместно чувство за вина.“
– О, благодаря ти за утехата.
Нечий крак я удари в главата и почти я зашемети. Тя се замята безсилно в ръцете, които шареха по тялото й – опипаха едната гърда, продължиха надолу – а после се върнаха нагоре и стиснаха.
Някой я вдигна от тинята и я метна на кокалестото си рамо. Тя усети как една ръка стисна и след това пусна бедрото й, усети как пръсти се плъзнаха по коляното й, докато ръката се протягаше към… към какво?
Глухо пъшкане – и Фейнт усети как краката на непознатия се хлъзнаха, избутани назад от непреодолим натиск… а след това петите се забиха здраво и… невероятно… усети как непознатият върви срещу течението. Една стъпка, после втора. Още една…
Емби Боул се измъкна от пурпурния облак. Фейнт висеше отпусната на рамото му. Другата му ръка бе изпъната назад и Прешъс видя как се напряга, видя го как се наведе напред – и след това от облака се появи Араникт, хваната за колана на кръста… а след нея – голият Брис Бедикт.
Облакът се взриви и се разпадна на локва ледена вода.
Четиримата се свлякоха на земята, Фейнт почти до вещицата. Кръвта все още пулсираше от посечените й ръце. Прешъс ги стисна в треперещите си длани и целебните заклинания се изляха, понесени от дъха й.
Разтърчаха се войници. Викове изпълниха въздуха.
Ръцете на Прешъс Тимбъл се стегнаха върху раните и след миг под дланите й вече имаше само зараснали белези и тя усети пулса на Фейнт. „Но… богове, ето го – напипвам го. Той е… мек.“ Внезапен кикот се изтръгна от гърлото й – кикот от облекчение. Винаги беше мразила каламбурите, като всяка благопристойна жена. Погледна намръщено белезите. „Чакай, откъде все пак получих тази сила?“ Вдигна очи и видя Емби Боул, проснат неподвижно върху калната земя. Зад него войниците се бяха струпали около Араникт, която бе на колене, положила в скута си главата на своя принц.
А после видя, че едната ръка на Брис помръдва под наметалото, което някой бе хвърлил отгоре му.
„Не може да бъде.“
Фейнт се размърда, простена, отвори очи и погледът й се съсредоточи върху вещицата.
– Не съм ли умряла?
– Не. Току-що те изцерих. Атри-Цеда също се измъкна. Както и принцът. Кръвта ти откупи изход… макар че как тази рядка пикня, която наричаш кръв, успя да задоволи Древен бог, никога няма да разбера.
– Какво… но как? Кой ни спаси? Кой ни измъкна?
Проснатият наблизо Емби Боул се закашля.
Прешъс Тимбъл поклати глава.
– Единственият, който можеше, Фейнт. Идиотът от Блатото на Черното псе.
Менхирите, изригнали около принц Брис Бедикт, разбиха насипа на шейсет крачки околовръст и хвърлиха във въздуха сражаващите се войници – телата падаха в окопите, докато грамадите от пръст и камъни се изсипваха отгоре и заравяха живи десетки други.
Ве’Гат под Гръб реши да избяга от хаоса – скочи напред, прехвърли окопа и стъпи пред изправения зад него Форкрул Ассаил. Преди малко алебардата на К’Чаин Че’Малле се беше счупила и сега той размахваше двуостра брадва в едната си ръка и крив меч в другата.
Форкрул Ассаил стоеше със сгърчено от болка лице, затворил очи и със зяпнала уста. Не реагира на връхлитащия Ве’Гат. Две бързи крачки и кривият меч замахна надолу и порази вцепенения Чист между дясното рамо и шията, мина през гърдите и излезе от другата страна.
Другият Ве’Гат бе последвал събрата си и връхлетя отляво. Миг след атаката на първия тежката му брадва се стовари върху главата на Ассаил сред взрив от парчета кост и пръснат мозък.
Форкрул Ассаил рухна, облян в кръв.
Докато Гръб се мъчеше да обърне звяра, две тежки метални стрели изсъскаха между него и главата на Ве’Гат и се забиха в хълбока на другия. Гигантският гущер залитна от удара, падна и задните му крака заритаха във въздуха.
– Назад! Обръщай!
К’Чаин Че’Малле се понесе вихрено по насипа… петнайсет, двайсет крачки, а след това обърна и се хвърли долу сред тълпите колансийци в първата траншея. Оръжията му засякоха осеяна с трупове пътека към отсрещната страна.
Остриета на пики се хлъзгаха по бронята, обхванала краката на Гръб и стегнала бедрата му… а след това Ве’Гат вече дращеше нагоре по отсрещния склон.
Гръб се огледа за принца – за някой офицер поне, – но навсякъде цареше хаос.
Паднал ли беше Брис? Нямаше как да се разбере.
Но ето, че видя ледерийски войници, които вдигаха глави, видя как проследиха с погледи пътя му през фронта на сражаващите се сили, докато Ве’Гат разчистваше нападателите пред себе си с убийствените удари на острите си оръжия.
„Гледат към мен.“
„Но аз не знам нищо.“
„Глупак! Цял живот си живял във война! Погледни добре – реши какво трябва да се направи.“ Изви се в седлото и огледа полегатия склон отляво, след това примижа към серията укрепени тераси… и видя стичащите се от най-високите позиции войници.
