САКАТИЯТ БОГ полностью

Отстъпваха, разбира се – тежките колансийци не си поплюваха. Абрастал намести дръжката на меча в ръката си и сбра отново юздите. „Хайде да ги накараме да ни запомнят.“

Канеше се да срита коня напред, когато вляво от нея изтътнаха копита и до нея спря вестоносец.

– Ваше величество!

– Каква е новината?

Вестоносецът – пиконосец от Блуроуз – отдаде чест.

– Благопожелания от принца, ваше величество…

– Благопожелания? Боговете да ме вземат… прощавай. Кажи.

– Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил е мъртъв. Само Ассаил със смесена кръв останаха да командват. Принцът ви уведомява, че е изтеглил силите си от колансийските позиции. Окопал се е в отбрана по линията на катапултите в долината и ще задели една трета от силите си там…

– Моля? Една трета?

– Да. Принцът ви уведомява, ваше величество, че е на път към позицията ви.

Абрастал се огледа и изруга.

– Уведомете принц Брис, че няма да е зле да побърза.

Вестоносецът обърна уморения си кон и се отправи обратно в галоп.

„Проклета да съм, но тези пиконосци знаят как да яздят. И проклета да съм, ако не е хубав. Ако двамата преживеем това, младежо, така ще те яздя, че никога няма да го забравиш.“

Въздъхна, тръсна глава, изсумтя и смуши коня си.

– Знамето ми до мен! Хайде, напред след проклетата си кралица!

Бяха намерили дрехи и броня за принца и сега той стоеше с Араникт и гледаше как войниците се окопават по линията на катапултите. Други пренасяха на носилки ранените назад, трети събираха годни за бой оръжия по полето. И всичко това се надзираваше от някакъв младеж, още почти момче, яхнал К’Чаин Че’Малле.

Брис все още се мъчеше да дойде на себе си – не знаеше как Араникт бе успяла да го спаси, нито как самата тя изобщо бе оцеляла от това спускане в безжизнения лабиринт. Докато беше все още в полусъзнание, беше чул откъслеци от разговор: изглежда, тримата чужденци, Фейнт, Прешъс Тимбъл и Емби Боул, имаха пръст във възкресяването му. А след това бе доловил името Маел.

„Старче, толкова много ти дължим. Защо ние, двамата Бедикт, сме толкова важни за теб? Но… не направи това заради мен, нали? А заради Техол. Твоя избраник смъртен, този, когото би искал да имаш за твой роден син.“

„Бъди спокоен, не роптая.“

Някой му донесе шлем и той си го сложи и стегна каишката.

Един от офицерите се приближи.

– Сър, намерихме ви кон… ще е добре бойците да ви видят отново, колкото се може по-скоро.

Брис поклати глава.

– Малазанският ни гост се справя доста добре с нещата, лейтенант.

– Издаваше заповеди от ваше име, сър!

– Умно, предвид обстоятелствата. Може да е млад, но вдъхва респект на гърба на онзи гущер. От този момент да бъде смятан за мой първи помощник – разясни го на всички офицери.

– Слушам, сър.

– Все пак, скъпи, за тях ще е добре да те видят – каза Араникт.

– Изкушавам се да поставя Гръб начело на подкреплението – отвърна той и щом тя отвори уста да възрази, вдигна ръка. – Не съм се възстановил все още – чувствам, че да падна от този кон е толкова вероятно, колкото и да се задържа на него. О, ще го яхна и стига да не мърда, какво пък, току-виж съм се оказал вдъхновяваща гледка. – Вдигна очи към имперското знаме и потръпна. – Стига никой да не гледа много внимателно. – Пресегна се и хвана ръката й. – Араникт, радвам се, че се бори за мен.

– Беше Маел – отвърна тя. – И кръвта на Фейнт. А след това, ако не беше Емби Боул, пак щяхме да се провалим.

– Ще те разочаровам ли, ако предпочета да остана тук и да командвам отбраната?

– Брис, ако трябваше, бих те вързала да те задържа тук. До мен. Не те спасихме само за да паднеш от някоя случайна стрела. Така че оставаш, издаваш заповеди и оставяш всичко на другите.

Той се усмихна.

– Започваш да показваш опърничавата си страна, Атри-Цеда.

– Идиот. – Тя запали пръчка ръждивец. – Просто ти току-що започна да я забелязваш – но точно това прави първия любовен порив толкова опасен. А щом угасне и отново започнеш да виждаш ясно – е, вече е много късно.

Усмихнат, той взе юздите, пъхна крак в стремето, изпъшка и се покатери на седлото.

Щом го видяха, от всички страни се надигнаха викове. Брис се изправи с гримаса, а след това вдигна облечената си в метална ръкавица ръка. Ревът се усили.

Гръб подкара нагоре по склона към него. Момчето вече не приличаше много на момче. Беше зацапан с изсъхнала кръв и отнякъде бе намерил пика на Блуроуз – железният й връх съвсем наскоро се бе натопил в кръв.

– Принц Брис… не знаех, че… искам да кажа…

– Нямаме време за губене – прекъсна го Брис. – Поставям те начело на подкреплението. Почти са се събрали… всъщност… – Примижа на изток. – Могат да се разгърнат в движение – болкандо губят терен. Поведи ги, командире, и бързо.

Гръб отдаде чест.

– Сър, щом се приближим, мога да препусна напред.

– Би ли очаквал някой от нас нещо друго? – попита Брис. – Само гледай да не те убият.

Младият малазанец кимна, обърна Ве’Гат и огромният звяр пое на изток с тътен.

Фейнт огледа защитниците отсреща. Прегрупираха се и притегляха подкрепления от по-високите отбранителни линии.

– Ще излязат от укритията си. Ще ни атакуват.

Прешъс Тимбъл я погледна.