Но между тях и ледериите… „Четири траншеи?! Не, това е невъзможно. Загубили сме една трета от армията само срещу първата!?“
Обърна се към ледериите и изрева:
– Отстъпвай! По заповед на принца – отстъпвай!
И видя как по целия фронт ледерийските войници започнаха да се оттеглят, вдигнали високо щитовете; докато едни отстъпваха заднешком, други влачеха със себе си ранените си другари.
Нова стрела изсвистя покрай него – твърде близо. Гръб изруга и срита Ве’Гат.
– Прибирайте оръжията и щитовете! Не, вдигайте ранените – да не остане нито един тук!
Звярът продължаваше да го носи под прикритието на първия насип, газеше през купищата тела.
Гръб гледаше ужасната касапница. „Помня стената и онзи мъж, и всички онези, които падаха около него – биеше се и се биеше, докато не го надвиха, свалиха го, а след това имаше кръст и го приковаха на него, и враните кръжаха и пищяха, и падаха от небето.“
„Помня стареца на коня му, пресегна се, за да ме вдигне – и как се обърна, за да погледне назад – сякаш можеше да види целия път, по който бяхме дошли – кървавия път, където се родих, където оживях.“
„Всички храбри войници, ваш съм. Винаги съм бил ваш.“
Колансийската контраатака от отрядите, оставени в следващите две траншеи, посрещна атаката на сафиите и легионерите на Евъртайн с лавина от железен гняв. Изсипаха се по склона по широките проходи и се стовариха върху силите на Болкандо като буря от стоманени юмруци. Въпреки дивата си ярост сафиите не бяха достатъчно бронирани срещу тежка пехота, а войниците на Евъртайн не можеха да стегнат плътна стена от щитове със сафиите между тях.
Първите линии бяха пометени, изтласкани назад и целият фронт на Болкандо се огъна, отстъпи отново втория насип, а след това първата траншея и най-сетне – първия вал. Врагът бе набрал инерция и легионът бе изтласкан още назад.
Почти никой не бе останал вече от сафиите и след като се изсипаха на равния терен, колансийците връхлетяха напред, за да се сблъскат с легионерите. Този път се натъкнаха на здрава стена от щитове. Вкопчиха се в яростна схватка.
Кралица Абрастал усещаше туптенето на сърцето на ранения си кон и знаеше, че той никога не се е чувствал по-жив, отколкото в този момент. Невъзможно бе да не се усмихне широко на ужасяващата му радост. Невъзможно бе да не я споделя.
Бяха стигнали до задънена улица обаче – а като погледна на запад, видя, че силите на ледериите се оттеглят от щурма, макар катапултите им да продължаваха залповете си без прекъсване.
Чистият бе направил каквото очакваше – беше опитал да разбие позицията й тук, като лиши ледериите от всякакъв шанс да настъпят към Шпила, като блокира долината – но само ако успееше да спре легиона Евъртайн.
Бойците на баргастите все още стояха в резерв. Абрастал препусна към Боен главатар Спакс, който чу тропота на копитата на коня й и се обърна.
Тя дръпна юздите до него.
– Никога не съм се къпал в море от кръв, Огнекоса. Как беше?
Кралицата погледна надолу и видя, че е плувнала в кръв. Тръсна меча си и го забърса в хълбока на коня.
– Колко бързо се придвижиха перишите?
– Добър бяг – почти като Бели лица в набег. Ако им е останало нещо, след като излязоха от долината, би трябвало да са почти на позиция… но, ваше величество, видяхте сама колко се запътиха натам. – Спакс поклати глава.
– Могат поне да ги забавят.
Бойният главатар сви рамене.
– Зависи от разположението на терена. Ако се наложи да задържат широк фронт… ще е за съвсем малко.
Абрастал изруга, после каза:
– Добре. Боен главатар, вземи воините си и теблорите и се придвижете колкото може по-бързо в помощ на перишите – каквото успеете да постигнете, разбрано?
– Пращаш ни на смърт, Огнекоса.
– Да – изръмжа тя в отговор. – Показвам ти каквото имам. Ти ми покажи любовта си.
– Не се оплаквам, просто казвам.
– Ние ще ви прикриваме.
– Ваше величество, не можете да удържите срещу контраатака.
– Ще ви прикриваме толкова дълго, колкото се наложи – заяви твърдо Абрастал. – Хайде тръгвай, Боен главатар.
– Ако не се срещнем отново, Огнекоса, трябва да ти кажа… Взех, че хвърлих семето си в дъщеря ти.
– Богове на бездната!
– Ще има да му гукаш на стари години на изтърсака – ще знаеш, че е мое, щото ще има моите очи.
– Просто тръгвай, Блудния да те вземе!
Спакс се изсмя, вдигна брадвата си и я размаха в кръг над главата си.
Белите лица наскачаха като един и затичаха – на изток.
Впечатлена, Абрастал се загледа мълчаливо след тях.
Спакс проследи погледа й.
– За това живеем, Огнекоса, да. Ще се отчетем добре, обещавам ти. – Вдигна очи към нея. – Пейте песни за нас и не забравяй да кажеш на дворцовите си поети, че Гилк е с едно „к“.
Тя го погледна намръщено.
– А как иначе да е, глупако?
– Сбогом, кралице моя – отвърна Спакс, поклони се и се обърна.
Когато се отдалечи на десетина крачки, Абрастал извика след него:
– Спакс?
Бойният главатар погледна през рамо.
– Момче или момиче, ще се погрижа да бъде наречено на теб – но това е единственото благодеяние, което ще получиш.
Баргастът се ухили, размаха брадвата и затича след бойците си.
Теблорите поеха след Белите лица, а тя се обърна и огледа легиона си.
