Счупеното колело полностью

Залата беше потънала в мъртва тишина. Фан, застанал в края на катедрата, не помръдваше. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Глупак? — попита той най-накрая с хладен глас. — А вие се мислите за по-добър, така ли?

Младежът се поколеба за миг. След това за всеобщо учудване кимна и без да откъсва очи от очите на Фан Лян-вей, заслиза надолу по стълбището.

Кафе „Бургундия“ беше пламнало от новината.

На една маса близо до парапета четиримата приятели бяха доближили глави и оживено разговаряха. Волф беше пропуснал лекцията, но Сергей беше ходил заедно с Лоте и бе видял как младежът се беше изкатерил на катедрата.

— Трябваше да го видиш! — очите на Сергей блеснаха. — Един такъв абсолютно невъзмутим и се качва там и застава зад катедрата, сякаш от самото начало е възнамерявал да говори!

Волф поклати глава.

— Ами Фан какво каза?

— Че какво да каже? Беше се шашнал толкова, че само стоеше там с увиснало чене и зяпаше като някой шаран. После стана червен като рак и започна да крещи на Шепърд да си сяда. А, странна работа. „Това е моя лекция!“ — само това си повтаряше, дъртакът му с дъртак. А пък Шепърд, един такъв наперен, се обръща и му вика: „Тогава бихте ли били така любезен да говорите смислено?“

Всички ревнаха от смях — всички освен Катрин, която наведе глава.

— Аз май съм го виждала — обади се тя. — Тук.

Сергей кимна.

— Няма как да не го забележиш. Голям самохвалко. Знаеш ли какво прави? — той се огледа, след това се облегна назад и вдигна чашата си. — Идва, когато е най-претъпкано, и си взема маса сам. Плаща и за петте места! И после си седи там и си пие кафето, залък не кусва, курдисал пред себе си джобен комсет. — Сергей презрително вирна нос и пресуши чашата си.

Волф се наведе напред.

— Ами какво стана после? Какво каза Фан?

Сергей се изкикоти.

— Ами да ви кажа, странно си беше. Шепърд сякаш го бе предизвикал. Знам ли. Предполагам, че вече беше въпрос на достойнство… Както и да е — вместо да повика разпоредителите да го изхвърлят, Фан го подкани да продължи.

— На бас, че това му е затворило устата!

— Не. И точно това е най-невероятното. Разбирате ли, Шепърд всъщност почна да ни чете лекция!

— Не! — Волф се изцъкли от изумление. Катрин впери поглед в чашата си.

— Да… дудна сума ти време. Един куп глупости за художника и обекта и за това, че имало два вида зрение. О, и сума ти дивотии на висок стил.

— Не дуднеше, Сергей. Говореше добре. Много добре. Сергей се разсмя, наведе се през масата и се усмихна на червенокосото момиче — негова любима вече почти от две години.

— Кой ти го каза? Лоте ли? — той отново се закиска. — Е, който и да ти го е казал, не е познал. Жалко, че го пропусна, Катрин. Шепърд правеше доста силно впечатление с дрънканиците си, но… — той сви рамене и вдигна длан с широко разперени пръсти. — Е, ами всъщност това си беше и нищо друго. Дрънканици.

Катрин го погледна — както винаги, беше успял да я сплаши с маниерите си. Вдигна чаша и я допря до бузата си — студеното червено вино хвърляше розови отблясъци по лицето й.

— Не са ми го казали. Бях там. В дъното на залата. Просто закъснях, това е.

— Значи знаеш, че говори глупости.

Тя се поколеба — чувстваше се неловко. Не обичаше да му възразява, ала този път той не беше прав.

— Не… не съм съгласна.

Той се разсмя.

— Не си съгласна ли?!

Искаше й се да спрат дотук, но той настоя.

— И защо така?

Тя си пое дъх.

— Ами искам да кажа, че той беше прав. Наистина във всичко това има нещо много повече от онова, което разправя Фан Лян-вей. Шестте принципа… те задушават изкуството! Защото то не е само въпрос на избор и интерпретация! Както каза Шепърд, има и други фактори — неща, които са невидими.

Сергей изсумтя.

Тя потръпна раздразнено.

— Знаех си, че точно така ще реагираш. И ти си същият като Фан Лян-вей: щом не си съгласен, пускаш презрителната усмивчица. А и двамата… ами и двамата виждате само материалната страна на изкуството, неговата структура и пластични елементи, ала не виждате…

Сергей беше започнал да клати глава — на устните му се бе изписала търпелива, снизходителна усмивка. Сега обаче я прекъсна:

— Че какво друго има? Има само светлина и сянка, текстура и цвят. Това можеш да положиш на едно платно. То е двуизмерно. А пък онова за невидимите неща, то е… — той махна леко с ръка.

Тя разтърси глава — наистина му се беше ядосала.

— Не! Ти говориш за велик дизайн, но не и за велико изкуство! Шепърд беше прав. Онази картина например — на Тун Чи-чан — тя си беше боклук!

Сергей изсумтя отново.

— Така казваш ти. Но всъщност това няма нищо общо с изкуството, нали? — той се усмихна и се облегна назад. — Падаш си по онзи тип, нали така?

Тя тресна чашата си о масата. Виното плисна и се разля по тъмнозелената покривка.

— Сега ти говориш глупости!

Той поклати глава.

— Моят приятел Амандсун ми каза, че той дори въобще не учел в нашия факултет. Той наистина се занимава с някакви науки. Техник.

Произнесе последната дума, като подчертаваше всяка сричка и й придаваше отчетливо презрително значение.