Счупеното колело полностью

Старецът посочи встрани. Там, на една малка масичка, бяха наредени неговите чинийки и гърненца с бои, а до гърненцата имаше гърне като онези, които носеше, когато срещна Бен. Гърне, пълно с пепел.

— Разбрах — кимна Бен. — И смесвате пепелта с бои? Старецът кимна на свой ред.

Бен погледна стенописа. Почти покриваше стената — бяха останали само няколко празни места тук-там по ръбовете и в горния ляв край на картината, където композицията не беше довършена. Бен гледаше ли, гледаше… после изведнъж се сети какво беше казал старецът.

— Откога, казахте, сте започнали да го рисувате?

Старецът приклекна и заразглежда нещо в долния край на картината.

— Не съм го започнал аз.

— Но… — Бен се извърна леко и забеляза по лицето на стареца неща, които беше пропуснал да отбележи досега. — Искам да кажа, като казахте това за жените, когато сте били млад… Имаше ли го тогава?

— Това ли? — старецът се разсмя. — Не, нямаше го. Или поне не беше цялото. Имаше една съвсем малка част. Ето това тук… — той очерта мъничка част от композицията в долния край на стената, в средата.

— Да. Разбира се — сега Бен забеляза. Фигурите там бяха много по-груби от другите. Когато вече му бяха обърнали внимание, забелязваше как композицията се е разраствала от центъра настрани. Пещарят се беше учил на своето изкуство бавно, търпеливо, добавяйки година след година, увеличавайки умението си. Докато най-накрая…

Бен отстъпи назад и за първи път огледа цялата композиция.

Това беше танцът на смъртта. В далечния ляв край една гигантска фигура — огромна в сравнение с другите, много по-дребни — водеше хорото. Беше висока, мършава фигура с кожа, бледа като стъкло, с тяло като на недохранен боец — голите ръце — със стегнати мускули, дългите крака — изпънати като на бегач. Тялото беше извърнато наляво — на запад и към мрака отвъд — но приличната на конска бръсната глава бе завъртяна неестествено назад върху дългата шия, втренчена безстрастно в голата тълпа зад гърба, която ръка за ръка се нижеше по пътя сред дърветата.

В дългите си кльощави ръце Смъртта държеше флейта — тръстиката беше прилепнала към лишената от устни уста. От другия край на флейтата излиташе ято мънички птички, черни като гарвани, ала свирепи; кръглите им очички бяха като млечнобели мъниста. Те връхлитаха върху тълпата и кълвяха очи и крайници.

Дърветата бяха отдясно. Върби, ясени, кленове. Под тях вляво, в средата на стенописа, между камъните течеше поток, повлякъл жълтата пръст на Северен Китай. Това бяха Жълтите извори, под които, както разправят, била Долината на мъртвите, ти ю, „земният затвор“. Забеляза как неколцина в тълпата — и хан, и хун мао — гледаха към златния разлив отчаяни, без да виждат нищо от сияйната му красота.

Това беше сцена на мъчение, но имаше място и за съчувствие. Под едно от дърветата двете фигури, които беше забелязал отначало, се прегръщаха за последен път, преди да се заловят на хорото. Бяха майка и дете — майката надвиваше страха си, за да утеши разплаканата си дъщеря. А по-нататък, под най-голямата върба, двама влюбени за последен път бяха притиснали лица в последна, отчаяна целувка, преди да се разделят завинаги.

Гледаше и гледаше, изпиваше картината с очи. После кимна — беше разпознал стила. Беше шаншуи — „планини и реки“. Но това тук нямаше нищо общо с безжизненото съвършенство в картините на Тун Чи-чан. Тези планини бяха живи, в движение, водата кипеше, разпенена от падащите отгоре камъни.

Това беше картина на всичко последно. На смъртта не на един-единствен човек, а на цял един свят. На самото Чун Куо.

Отстъпи назад. Трепереше. Отдавна нищо не го бе разтърсвало толкова дълбоко. Пещарят не беше велик художник — поне не в техническо отношение — и все пак умението му да вижда надалече не само компенсираше липсата на техника. Тази картина беше истинска. В нея имаше ки — жизненост. Имаше я в изобилие.

— Разбирам защо са ви напуснали, лу нан джен. Сънували ли сте това?

Старецът се извърна и погледна към Бен. Изведнъж нещо в него се беше променило. Нямаше как да го сбъркаш с прост продавач на ча.

— Значи разбирате?

Бен го погледна в очите.

— Кога сте го сънували?

— Когато бях десетгодишен. Животът ми… — той сви рамене и се извърна. — Май след този сън вече не можех да стана друго освен лу нан джен. Нямаше друго училище за мене.

— Да… — Бен се обърна и погледна картината отново. Благоговееше пред простата й сила. — Всичко това… вашата работа… Сигурно сте много зает.

— Зает? — старецът се разсмя. — Няма по-зает човек в седемте Града от пещаря, освен акушерката. Казват, че по осемстотин милиона умирали всяка година. И все повече ще умират. В земята няма място за толкова народ. И затова идват в моите пещи — той се разсмя; лицето му изведнъж придоби странен замислен израз. — Това притеснява ли ви, млади господарю?