Счупеното колело полностью

Тези мисли го изпълваха и помрачаваха настроението му. И после — да се натъкне точно на това…

Бен чу някакъв шум зад гърба си и се обърна, но беше само един старец. Две гърнета висяха от кобилицата на раменете му — едното уравновесяваше другото. Щом се приближи, забеляза Бен и спря. Старото му лице се набърчи — сякаш се чудеше какво ли прави тук това момче.

Бен се изправи.

— Простете, не исках да ви стряскам. Просто гледах… — усмихна се. — Да не би да сте продавач на ча?

— Ча ли? — старецът озадачено се вторачи в Бен, след това погледна едното от гърнетата и се изкиска. — Не, господарю. Грешите. Това… — той отново се изкиска и се видяха счупените му зъби. — Това тук не е ча, господарю. Това е пепел.

— Пепел?

Старецът се ухили.

— Разбира се. Аз съм лу нан джен на този район.

Пещарят!. Разбира се! Значи пепелта… Бен се разсмя изненадано.

— Ами това? — той посочи светилището, хартиените дарове, купичката с храна.

Старецът нервно се разсмя.

— Странен сте, господарю. Не знаете ли какъв ден сме днес? Днес е Сао му, празникът на мъртвите.

Очите на Бен се разшириха. Естествено! Петнайсетият ден от третия месец по стария календар. Чин мин, празникът на светлината и чистотата, когато се метат гробовете и се поднасят дарове на мъртвите.

— Простете — намеси се бързо той. — Аз съм студент. Ученето… бяха доста зает напоследък.

— А, студент… — старецът се поклони уважително. Кобилицата на врата му се залюля нагоре-надолу. После вдигна поглед — старите му очи блещукаха. — Боя се, че не мога да ви предложа от тази пепел, господарю, но чайникът с ча ври на печката и ако ме почетете с присъствието си…

Бен се поколеба, след това върна поклона на стареца.

— За мене ще е чест, лу нан джен.

Старецът му се усмихна радостно и закима с глава, после тръгна към една врата в дъното на коридора. Бен го последва. Заоглежда мъничката стаичка, а старецът остави гърнетата на пода и се освободи от кобилицата.

— Длъжен съм да ви се извиня, че заварвате дома ми така, господарю. Малцина ме посещават. Малцина живи — разбирате ли ме?

Бен кимна. В другия край на стаята имаше още една врата с табела, на която на мандарин пишеше „Вход забранен“. До нея на стената се виждаше тясна лавица с мижава дузина книги-записи — от онези, които се задействат чрез докосване. Освен нея тук имаше само легло, малка табуретка, ниска масичка с чайник и една-единствена купичка. Гледаше как старецът налива ча, а след това му подава купичката.

— Ще пийнете с мене, надявам се? — срещна той погледа на дядото.

— Аз… — старецът се поколеба, после леко се поклони. Личеше си, че не е очаквал подобна любезност.

Бен отпи от ча и предложи купичката на стареца. Отново се поколеба, но след това, насърчен от топлата усмивка на Бен, пое купичката и шумно отпи глътка.

— Сигурно е странен животът ви, лу нан джен.

Пещарят се разсмя и се огледа, сякаш подобна мисъл за първи път му идваше наум.

— Не по-странен от този на всеки човек.

— Може би. Но що за живот е?

Старецът приседна, после се наведе напред с купичката в ръка.

— Искате ли да поработите на моето място?

Бен се разсмя.

— Не, имам си достатъчно работа, лао джен. Но вашата работа… тя ме привлича.

Старецът леко присви очи.

— Работата ми или онова, с което работя?

— Толкова лесно ли разделяте двете неща?

Пещарят сведе поглед. На устните му заигра странна усмивка. След това пак вдигна глава и подаде купичката на Бен.

— Като че ли знаете доста, млади господарю. Какво изучавате?

— Живота — отговори Бен. — Или поне така казва баща ми.

Старецът задържа поглед върху него — сериозността, изписана на лицето на младежа, го беше впечатлила.

— Самотен живот е това, млади господарю! — той се изкиска и потърка леко брадясалата си буза. — О… много хора виждам, но малцина от тях са склонни да приказват.

— Винаги ли сте бил сам?

— Винаги? — старецът подсмръкна. Тъмните му очи изведнъж загледаха напрегнато. — „Винаги“ е много време, господарю, всеки от клиентите ми би ви го казал, стига да можеше. Но как да ви кажа… Не, имал съм жени — една-две, когато бях по-млад. Господарю, в това отношение и аз съм същият като другите мъже. Възрастта не намалява мерака, а едно добро чукане си е добро чукане, нали?

Бен не каза нищо и старецът сви рамене.

— Както и да е… Имаше една-две. Но не се задържаха много. Не и след като разбраха какво става в другата стая.

Бен се извърна, погледна към вратата и вдигна вежди.

— Искате ли да погледнете?

— Ще ми позволите ли?

Остави купичката и последва стареца, без да знае какво ще види там. Пещ? Стая, пълна с черепи? Пресни трупове, отчасти разчленени? Или нещо още по-зловещо? Усети как го побиват тръпки на очакване. Но онова, което се изпречи пред очите му, беше съвсем неочаквано за него.

Приближи се, после се разсмя развеселен.

— Но това е… красиво!

— Красиво?! — старецът се приближи и застана до него. Опитваше се да види това така, както го виждаше Бен — с нови очи.

— Да… — Бен докосна едната от малките фигурки. След това дръпна пръста си и го близна. Вкусът беше странен и все пак познат. — Какво сте използвали?