Счупеното колело полностью

Чайките лениво подвикваха високо над тях. Той вдигна поглед нагоре, закрил очи срещу слънцето, после пак погледна към Мег. Очите й бяха затворени, тялото й — изтегнато върху скалите като млада лъвица. И лицето, и тялото й бяха много почернели — почти кафяви на фона на чисто белите шорти и фланелка. Тъмната й коса беше разпиляна — гъсти, дълги къдрици — върху избелялата от слънцето скала. Очите му обаче непрекъснато бяха притегляни от пълните й гърди под плата, от подканващата извивка на бедрото, хълбока и слабините, прекрасните закръглени рамене, копринената гладкост на шията, странната голота на стъпалата й. Той трепна и отмести поглед, разтревожен от внезапния обрат на мислите си.

Беше толкова позната — и изведнъж толкова непозната.

— За какво мислиш? — попита го тя тихо, почти сънливо.

Вятърът полъхна леко — мек и топъл — по ръката и бузата му, после утихна. Известно време се вслушва в тихия плисък на вълните, които се разбиваха в далечния край на голямата скала.

Мег се облегна на лакът и го погледна. Усмихваше се — както винаги.

— Е? Котка ли ти е отхапала езика?

Той й върна усмивката.

— Забравяш, че вече няма котки.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Татко ми обеща, като си дойде, да ми донесе.

— А… — той кимна, но не огласи мислите си. Пак игра. Разширяване на илюзията. Ако баща им донесеше коте, и то щеше да е копие — най-вероятно „Джен Син“, — защото хан отдавна бяха избили всички истински котки.

— Как ще го кръстиш? Тя го погледна закачливо.

— Мислех си… за Заратустра.

Не захапа примамката. Заратустра беше поетът-философ на Ницше; унищожително озлобеният самотник, слязъл от убежището си в планината, за да съобщи на света, че Бог е мъртъв.

— Хубаво име. Особено за котка. Разправят, че били много самостоятелни.

Тя го гледаше очаквателно. Той го забеляза и се разсмя.

— Ще трябва да почакаш, Мег. Утре, обещавам ти. Утре ще ти разкрия всичко.

Тя нацупи устни — така, както винаги беше правило малкото момиче, което бе познавал цял живот; но това днес изглеждаше някак си по-различно. Преобразено и странно, изненадващо еротично.

— Черупки… — той се опитваше да не мисли за нея. — Идвало ли ти е някога наум колко много приличат на паметта?

— Никога! — тя се разсмя и за миг му се стори, че е забелязала нещо по лицето му.

Погледна я предизвикателно в очите.

— Не. Помисли си, Мег. Не запечатват ли повечето хора миналото зад себе си по същия начин, етап по етап, също както молюскът израства от черупката си и я запечатва зад себе си?

Тя му се усмихна, след това отново се отпусна върху камъка и затвори очи.

— Но не и ти. Нали сам го каза. Твоите спомени са си там. Имаш достъп до тях. Само трябва да откъртиш камъка — и споменът е там, загнезден.

— Да, но въпреки всичко си приличат. Онова чувство за запечатване, за което ти говорих. Разбираш ли — части от моето минало са запечатани. Помня какво има вътре, но някак си не мога да се завърна към тях. Не мога да почувствам какъв съм бил тогава.

Тя лениво отвори едно око.

— А искаш, така ли?

Той я загледа напрегнато.

— Да. Повече от всичко. Искам да уловя как е било. Да го спася по някакъв начин.

— Хммм… — тя пак затвори око.

— Това е, разбираш ли ме? Искам да се промъкна навътре в черупката. Да усетя какво е да си там, преди всичко това да е било запечатано. Разбираш ли ме?

— Звучи като чиста носталгия.

Той се разсмя, но смехът му прозвуча малко по-остро, отколкото трябваше.

— Може би… но, според мене, не е така.

Сега тя изглеждаше съвсем отпусната, сякаш заспала. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха. Известно време я наблюдава — отново разтревожен от силата на онова, което чувстваше. После се отпусна и последва примера й — затвори очи и задряма под топлото слънце.

Когато се събуди, слънцето беше слязло още по-ниско. Сянката на Стената бе стигнала до подножието на скалите под тях, а приливът почти беше изпълнил мъничкото заливче и ги беше отрязал от сушата. Трябваше да прецапат на връщане. Една вълна се разби тежко о скалите отзад и той рязко се извърна. Щом се обърна, една чайка изкряска съвсем близо и го стресна. И тогава забеляза. Мег я нямаше.

Скочи нервно на крака.

— Мег! Къде си?!

Тя отговори веднага — гласът й идваше изпод голямата скала и се мъчеше да надвика грохота на друга вълна.

— Тук съм!

Той се изкатери до върха на скалите. Мег беше долу под него, вляво — приклекнала върху камък, който се подаваше само на трийсетина сантиметра над водата. Беше се навела напред и правеше нещо.

— Мег! Върни се! Опасно е!

Започна да слиза надолу. Тя се извърна и се изправи.

— Всичко е наред. Аз само…

Видя я как се подхлъзна на мокрия камък. Видя я как размаха ръце, за да запази равновесие. И тогава връхлетя вълната.

Беше по-голяма от всички вълни досега и се издигна високо над скалите. Водата кипеше и се пенеше, хвърляше нагоре тънки пръски като стъкло, разбиващо се под някакъв могъщ чук. Първо удари голямата скала с форма на зъб отдясно, после се разля по брега с рев, обливайки скалите с бяла пяна.