Бен погледна наредената трапеза. Всичко изглеждаше като току-що сътворено. Огромна кошница с ябълки беше поставена в средата на покривката, а съвършената им закръгленост подсказваше за вътрешната хрупкавост на плода. Вляво яркото жълто на маслото в кръглото бяло порцеланово блюдо и до него по-наситеното, почти меденожълто на кашкавала примамваха окото. Имаше голяма чиния с дебело нарязана шунка — месото беше нежнорозово, кожата — снежнобяла, а до нея — току-що изпечена пита; бяха отрязани три филии и сложени малко по-напред: виждаше се пухкавата белота на хляба. Яркочервени домати с водни капки по тях споделяха едно и също блюдо с мекото зелено на кичести измити марули, а в други по-малки купички имаше по-дребни репички и лук, обелени моркови, грозде и целина, френско грозде и кресон.
— Хубаво е — той погледна майка си.
Зарадвана, тя му подаде чиния. Миг по-късно Мег се появи отново, понесла поднос с три високи чаши и кана току-що изцедена лимонада с лед. Той се засмя.
— Какво има? — попита Мег и остави таблата на покривката.
— Това — той посочи трапезата.
Усмивката на Мег бавно угасна.
— Какво има? Не ти ли харесва?
— Не, прекрасно е! — увери я той тихо. После се усмихна, наведе се и започна да си сипва в чинията.
Мег се поколеба, след това му наля лимонада и му подаде студената, запотена чаша.
— Заповядай.
Той остави чинията си, пое чашата и отпи.
— Хммм… — измънка одобрително и й се усмихна с очи. — Върховно е!
Майка му до него се бе заела да пълни чинията на Мег. Заговори му, без да го погледне:
— Мег ми разправя, че четеш Ницше.
Той погледна сестра си. Тя беше забила поглед в земята, бузите й леко се бяха изчервили.
— Вярно е — той отново отпи и впери поглед в чашата си.
Майка му обърна глава към него.
— Мислех, че вече си чел Ницше.
— Четох го. На осем години.
— Тогава не разбирам. Нали разправяше, че не можеш да прочетеш едно нещо два пъти?
Той я погледна в очите.
— Така си мислех. Но май не съм бил прав.
Тя помълча замислено, след това го погледна отново.
— Значи, в края на краищата
Той поклати глава.
— Не става въпрос за забравяне. Просто… нещата се запечатват.
— Запечатват се?
Той се умълча, после остави чашата си — налагаше се да обясни.
— Разбрах го преди месеци, когато татко ми цитира нещо от Ницше. Две изречения от „Ecce homo“. Трябваше веднага да си ги спомня ясно, но не беше така. О, беше си съвсем ясно в едно отношение — спомнях си съвсем ясно думите. Дори ги виждах на страницата и си спомнях къде ги прочетох. Но нали разбираш — само толкова. Точно това имам предвид, като казвам, че нещата се запечатват. Когато татко събуди в мен точно този спомен, той се появи
Бен протегна ръка, взе един домат от купата, отри го о ръкава си, след това пак погледна майка си със сериозен, почти намръщен израз.
— Нали разбираш, цитатът от Ницше се преплиташе с какво ли още не. С откъслеци от музика — Малер, Шонберг, Шостакович, с абстрактните картини на Кандински и Клее, с поезията на Рилке, Дън и Башо и Бог знае с какво още. Хиляди сложно преплетени нишки. Прекалено много, за да можеш да ги възприемеш наведнъж. Но не ставаше въпрос само за асоциация по съпоставка — открих, че моето четене, самото ми разбиране за Ницше е оцветено от всички тези неща. И колкото и да се опитвам, не мога да отхвърля тези впечатления и да възприема думите му сами по себе си. Налага се да ги отделям физически.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бет и откъсна зърно грозде от чепката.
— Искам да кажа, че трябваше да се върна към текста. Да прочета думите отново направо от страницата. Свободни от всички онези стари асоциации.
— И? — беше Мег. Леко се бе навела напред и го гледаше като омагьосана.
Той погледна надолу и отхапа от домата. Подъвка, преглътна и отново вдигна поглед.
— И стана! Освободих думите от стария им контекст.
Набута останалата част от домата в устата си и известно време мълча замислено. Двете жени го гледаха, поглъщаха го с очи, както винаги го поставяха в самия център на нещата. След като преглътна домата, той отпи продължително от лимонадата. Едва тогава заговори отново:
— Сякаш съзнанието ми се състои от различни слоеве. Всичко е вътре — вкаменено, ако щете, и винаги на разположение, ако поискам да се задълбая в него — но паметта ми, макар и съвършена, едновременно с това е и избирателна.
Бен се разсмя и пак погледна към сестра си.
