Счупеното колело полностью

— Спомняш ли си онзи разказ на Борхес, Мег? „Фунес Паметливия“ — за онова момче със съвършена памет, приковано към леглото си в клопката на съвършенството — съкрушителната дейност на миналите моменти. Е, не е така. Никога не би могло да бъде така, макар тази история да е много забавна. Нали разбирате, съзнанието приписва на определени неща далеч по-голямо значение от други. И си има основателна причина за това. Подсъзнанието разпознава онова, което съзнателният разум често недоглежда. Съществува йерархията на опита. Някои неща имат по-голямо значение за най-вътрешното ни „аз“ от други. И съзнанието ни се завръща по-силно от тях. То ги хвърля към нас, както бихме могли да кажем, в сънищата и в спокойни моменти, когато най-малко подозираме присъствието им.

— Защо така?

Бен леко сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той взе ябълка от кошницата и я поднесе към устата си. — Но може би е свързано с нещо, програмирано в нас на генетично равнище. Код. Ключ към въпроса защо сме тук — също като цифрите в дневника на Огъстъс.

Щом Бен отхапа от ябълката, Мег погледна към майка си и забеляза как тя отклони поглед при споменаването на Огъстъс и дневника.

— Но защо Ницше? — попита след малко Мег. Не разбираше с какво толкова го е очаровал този германски философ от XIX век. За нея този човек беше просто екстремист, фанатик. Не разбираше нищо от всички онези чисто човешки неща, които обединяват обществото — любов, желание или саможертва. За нейния ум начинът му на мислене беше фатално погрешен. Това беше мислене на отшелник, на мизантроп. Но Човекът беше обществено животно: той не можеше да съществува отделно от своите събратя, нито пък би могъл да съществува по-дълго от един човешки живот. И всяка човешка култура беше продукт на безброй поколения. Тя тайно се беше борила с трудната, бодлива проза на този човек, опитваше се да разбере какво толкова намира в него Бен, но само се бе уверила в собствената си неприязън към неговото мислене.

Бен сдъвка парчето ябълка, после се усмихна и преглътна.

— В неговото мислене има една почти халюцинаторна яснота, която ми харесва. А също и безстрашие. Той не се страхува да обижда. Няма нищо, което да се страхува да погледне и да изследва в дълбочина, а това е рядко в нашата култура. Много рядко.

— И? — подкани го Мег, щом забеляза как майка им наблюдаваше Бен с напрегнато любопитство.

Той погледна ябълката, след което сви рамене и отхапа.

Бет прекъсна дългото си мълчание.

— Работиш ли над нещо ново?

Бен отклони поглед. Значи беше вярно. Беше започнал нещо ново. Да, трябваше да се досети. Той вечно беше такъв, когато започнеше нещо ново — трескав, потаен, обзет от постоянно менящи се настроения.

Двете жени го гледаха как дояжда ябълката — изяде дори сърцевината, не остави нищо.

Избърса ръцете си в покривката, после вдигна очи и срещна погледа на Мег.

— Защо по-късно не слезем до заливчето да събираме мидени черупки?

Тя погледна встрани — едва прикри изненадата си. Съвсем неотдавна бяха слизали там — защо го беше предложил току-що? Може би просто за да й угоди, тя обичаше мидените черупки — но, според нея, не беше така. При Бен винаги имаше и нещо повече. Щеше да е весело, Бен щеше да обърне всичко на някаква игра, но щеше да си има и причина за тази игра. Бен винаги имаше причина.

Бен се разсмя, протегна ръка и си взе една малка репичка.

— А утре ще ти покажа с какво съм се захванал.

Уорфлийт1 беше малко заливче близо до устието на реката. От стария град към него водеше път, който рязко свършваше сред разхвърляните скали; сянката на Стената очертаваше рязка начупена линия по камъните и хълмовете отвъд. Отляво склонът се спускаше към реката, окъпана в ярка слънчева светлина. През гъстия храсталак — боровинки и къпини, диви цветя и високи треви — надолу минаваше пътека и излизаше в началото на заливчето.

Бен стъпи на плоския камък и пусна раницата си долу. Под него скалата се спускаше стръмно от двете страни и оформяше мъничкото, вклиняващо се острие на заливчето. Краищата му бяха поръбени с тънък пласт чакъл. В момента имаше отлив, макар че яркото слънце се отразяваше в няколко локви сред камъчетата. И от двете страни заливчето бе оградено с ниски скали, които стесняваха канала. Това беше древно, примитивно място, непроменено от изминалите векове, и беше лесно да си представиш малката флота на Хенри Плантагенет, закотвена тук през 1147 г. в очакване да отплава към Йерусалим, за да се бие с неверниците във Втория кръстоносен поход. По-нататък се възправяше замъкът, поставен от Хенри Тюдор, Хенри VII, чийто син беше скъсал с папата. Бен вдъхна дълбоко и се усмихна. Това беше историческо място. От самия този град бащите пилигрими са отплавали през август 1620 г. към новите земи в Америка, а през юни 1944 г. оттук е тръгнала част от голямата нашественическа флота — петстотин кораба, потеглили към Нормандия да освобождават Европа от Хитлер и нацистите.

„Всичко това е минало“ — помисли си той огорчено, обърна се и погледна сестра си. Всичко бе отминало и забравено — погребано под леда на Града на хан.