Той остави с нежелание лазерния пистолет върху гърдите на трофта. Джин насочи вниманието си към контролните пултове. Някъде тук трябваше да е… ето там! Избор на мониторна камера. Ако можеше да намери камера, която следи задния товарен люк или дори навън…
— Ето я — каза тя и внимателно докосна ключа.
Картината на централния дисплей се смени и сега, изглежда, идваше някъде откъм соплото на десния двигател. В единия край се виждаше ъгъл от товарната рампа на кулата, в другия — входът към жилищната половина на комплекса Мангъс. В центъра десетина души караха моторизирани товарни колички в двете посоки между входа и кораба.
— Те не разтоварват — каза ненадейно Аким. — Количките, които излизат от кораба, са празни… виждаш ли?
— Да — съгласи се Джин и стомахът й се сви на топка. — По дяволите! Може би в края на краищата ще излезеш прав, Мирон Аким. Оболо Нардин очевидно товари своите извънземни джунджурии и се готви да напусне Мангъс.
— Не можем да го пуснем да се измъкне — каза той. — С тези чуждестранни компютри той ще може да се настани някъде другаде в Големия ръкав и да продължи предателството си.
— Зная. — Джин наблюдаваше дисплея и се мъчеше да осмисли ситуацията. — Добре. Чакай ме тук. Отивам да доведа Доло Самън.
— И после? Всички там са въоръжени. Дори ако успеем да се промъкнем, няма начин да можем да извикаме навреме подкрепления.
— Зная. — Тя отиде до вратата, отвори я и погледна в коридора. Отново никой не се виждаше. — Ще трябва да направим нещо друго. Например да завладеем кораба.
Доло крачеше неспокойно в тясната помпена станция.
— Какво става? — попита той, когато Джин влезе в стаята.
— Изглежда, Оболо Нардин се готви да замине — отвърна Джин и бързо го огледа. — Как се чувстваш?
— Ще издържа. Какво искаш да кажеш с това „да замине“?
— Това, което казвам. В момента неговите хора товарят всичко на този кораб.
— И извънземните не го спират?
— Едва ли. По-скоро му помагат. Шшшт!
Откъм коридора се чуха бързи стъпки на двама души.
— Но как ще слезем преди корабът да отлети? — прошепна Доло.
— Няма да слизаме. — В коридора отново беше тихо. Джин отвори малко плъзгащата се врата и погледна през пролуката. — Добре, изглежда чисто. Ако срещнем трофти, остави аз да се оправям с тях.
Излязоха и тръгнаха по коридора.
— Къде са? — прошепна Доло.
— Повечето сигурно са на кърмата, помагат в товаренето — промърмори Джин. — А останалите са заети в машинните зали или са на командния модул.
Тъкмо натам се бяха насочили и те. Джин реши, че засега ще е по-добре да не го тревожи с това.
Стигнаха до станцията за наблюдение на движението на площадката без инцидент, взеха Аким и продължиха.
— Стойте до мен — предупреди Джин двамата мъже, когато наближиха товарния отсек. — Ако трябва да стрелям, вероятно ще бъде право напред или назад и не искам да сте там.
Влязоха в командния модул зад товарния отсек. Джин беше готова за непосредствен бой. За нейна изненада отново никой не се виждаше.
— Колко извънземни ще има срещу нас? — попита Аким.
— В кораб с тази големина вероятно има тридесет до петдесет — отвърна Джин, като си спомни малкото, което знаеше за разпределението на трофтийските кораби. Мостикът трябваше да е близо до върха на командния модул, точно под пилотския команден купол. Тя отвори поредната врата…
И се оказаха на просторна мониторна пресечка.
Джин си спомни, че това е типична за трофтийските кораби конструкция. Кръгла площ, получена от пресичането на два големи коридора, със стени, покрити с екрани и дисплеи. В центъра широка спирална стълба водеше към по-горно ниво.
— Мисля, че сме където трябва — промърмори Джин. — Сега стойте зад мен и…
— Спрете, хора! — извика на квазамански безизразен механичен глас зад тях.
Джин се обърна, приклекна и бутна Аким и Доло встрани. Мълния от светлина и топлина разцепи въздуха над нея и в следващия миг нанокомпютърът й я хвърли по корем настрана. Тя се превъртя през десния си хълбок и вдигна левия си крак към трофта, който насочваше оръжието си към нея. Изпревари го с части от секундата и коридорът се освети от изстрел с бронебоен лазер.
— След мен! — извика тя на Доло и Аким и хукна нагоре по стълбите, вземайки по пет стъпала наведнъж. Горе не можеше да не са чули шума и тя трябваше да стигне там преди да са прекъснали достъпа до мостика.
Изглеждаше, че съвсем малко ще закъснее. Вече беше на последната извивка на стълбите, когато видя как дебелият брониран люк се придвижва над отвора.
Коленете й конвулсивно се присвиха, изправиха се и я хвърлиха в отчаян скок право нагоре. В последния миг ръцете й хванаха ръба на отвора…
Гумираният край на люка затисна пръстите й и тя изохка от болка.
Вися на пръсти секунда, която й се стори цяла вечност; зрението й се затъмни, умът й замръзна от съзнанието, че е напълно, абсолютно безпомощна. Спусъците на лазерите на пръстите й бяха недосегаеми, невъзможно бе и да насочи бронебойния лазер. Силата от сервосистемите… Тя натисна нагоре с обратната страна на едната си ръка, но не направи нищо — през пръстите й като удар от електрически ток премина вълна от болка…
Електрически ток!
