Джин потрепери. „Ние не сме врагове“ — беше казала на Аким. И наистина смяташе така. Независимо дали на него му харесваше, или не, те наистина бяха съюзници в тази битка да откъснат лепкавите ръце на Оболо Нардин от Квазама. Спасителният екип обаче вероятно нямаше да вижда нещата така.
Което означаваше, че тя трябва да се свърже с тях преди те да кацнат. И то бързо. Преди да е безопасно за Аким и Доло да излязат.
Стомахът й се сви на буца. „Какво ще си помислят те — питаше се неспокойно тя, — когато утре вечер ги изоставя и се измъкна от Мангъс самичка? Ще разберат ли, че всичко това всъщност не е жесток план да се отърва от тях? Ще повярват ли, че това е било най-безопасното за тях място, където да изчакат пристигането на собствените си подкрепления?“
И щяха ли да я разберат, ако се наложеше да убие някого, за да получи достъп до радиостанция в някой от онези хеликоптери на мястото на катастрофата на совалката?
Вероятно не. Но, в края на краищата това не беше толкова важно. Тя
Джин въздъхна, изключи оптическите си усилватели и се опита да се потопи в заобикалящата я тъмнина. Накрая успя.
Събуди се ненадейно и за момент остана неподвижна в тъмното. Сърцето й тупкаше, замъгленият й ум се опитваше да разбере какво е това нещо, което я беше стреснало. После нещото изтрака и тя скочи, потискайки стона от болката, пронизала вдървените й стави и мускули.
— Какво става? — прошепна Аким.
— Беда — каза мрачно Джин и включи оптическите си усилватели. Аким се надигна и почна да се обува. Доло още спеше. — Това дълбоко бръмчене, което чуваш, звучи много като предстартова проверка на двигател.
Аким се опули.
— Какво?
— Предстартова проверка на двигател — повтори тя, клекна до Доло и го разтърси. — Доло Самън… Хайде, събуждай се.
— Кое време е все пак? — попита Аким, хвана ръката й и силно я стисна.
— Успокой се — изръмжа тя, измъкна ръката си и провери часовника в нанокомпютъра. Показанието я изненада: бяха на борда на кораба от седем часа. — Приблизително сутрин — каза тя.
— Приблизително сутрин? Но ти каза…
Неочаквано Аким беше прекъснат от Доло.
— Какво става? — изграчи Доло.
— Шшшт! — предупреди го Джин. — Успокой се… ние сме: Джасмин Моро и Мирон Аким. Как си?
— Боже Господи — изпъшка той. — Какви страшни сънища сънувах!
— Някои от тях може да не са били сънища — каза Джин. — Готов ли си да пътуваш?
Доло стисна зъби и се надигна, по лицето му премина спазъм.
— Малко съм замаян, но мисля, че ще се справя, ако не трябва да пътуваме твърде далеч или твърде бързо. Къде сме все пак?
— В трофтийски кораб. — Джин се обърна към Аким и с облекчение установи, че той, изглежда, се е успокоил. — Ще направя бързо разузнаване навън да проуча какво става.
— Идвам с теб — каза Аким.
— По-добре ще е да останеш тук с…
— Казах, че идвам с теб.
Джин се намръщи и кимна.
— Добре. Доло, ти остани тук и се раздвижи. След две минути се връщаме.
Коридорът беше безлюден, макар шумовете, идващи от всички посоки, да показваха, че това вероятно е съвсем временно състояние.
— Къде отиваме? — прошепна Аким.
— Натам — отвърна му тя също толкова тихо и тръгна към централния коридор на кораба. — Трябва да намерим стая с монитори, а повечето от тях ще са в предната част и командния модул.
— Сигурна ли си? — изръмжа той. — Както беше сигурна, че Оболо Нардин няма да предприеме нищо до утре?
Тя погледна през рамо напрегнатото му враждебно лице.
— Може би съм надценила хладнокръвието на Оболо Нардин. А може и трофтите да са решили, че шансовете да ни открият не са толкова големи и че трябва да разтоварят и да отлетят преди вашите хора да ги хванат.
— Или може би…
На три метра пред тях се отвори врата и в коридора излезе един трофт.
Ръката му мигновено посегна към закачения на колана пистолет, стисна дръжката…
Джин скочи напред, едната й ръка сграбчи ръката с пистолета, другата стисна трофта за гърлото.
Трофтът падна, без да издаде звук. Чу се само приглушено тупване.
— Хайде — каза задъхана Джин и погледна към вратата, от която беше излязъл трофтът. „Станция за наблюдение на движението на площадката“ — гласяха символите на нея. — Влизаме — прошепна тя на Аким и натисна дръжката. Вратата се плъзна и пред тях се откри стая с мигащи светлини и светещи дисплеи — и един втори трофт, седнал на въртящ се стол.
Джин направи дълга крачка напред. Трофтът, изглежда, изобщо не разбра какво го удари.
— Внеси и другия — прошепна Джин и погледна да се увери, че в стаята няма други. Аким домъкна загубилия съзнание трофт, затвори вратата и попита:
— Мъртви ли са?
— Не — успокои го тя. — Но поне половин час ще бъдат неподвижни. По-добре го остави — добави тя, когато Аким внимателно вдигна лазерния пистолет на трофта. — Това е изключително опасно оръжие, а нямам време да те уча как да го използваш правилно.
