Умът й, изглежда, отново заработи. Джин стисна зъби и стреля с мълниемета.
Нямаше начин да каже дали неориентираната мълния удари нещо, но гърмежът още ечеше в ушите й, когато натискът върху пръстите й внезапно малко намаля. Тя отново натисна нагоре и този път успя. Серводвигателите се включиха, люкът се отмести. Едновременно с това тя се издърпа силно с другата си ръка и се промуши през отвора.
Чакаха я… или по-скоро чакаха я онези, които не се бяха навели над люка в траекторията на мълнията… но беше ясно, че всъщност не са разбрали какво се е случило. Дори когато тя изскочи от люка като коркова тапа, когато стаята блесна осветена, когато кръстосан лазерен огън разсече въздуха под нея.
Бяха общо петима и всъщност изобщо не получиха възможност да коригират мерника си. Тялото на Джин достигна върха на дъгата, главата й идваше застрашително близко до тавана, левият й крак се завъртя в сърповидна крива над наклякалите трофти, бронебойният лазер стреля с убийствена точност.
Когато стъпи на дека и залитна, всичко беше свършило.
За момент тя просто стоеше и стискаше зъби, чакаше чукащата болка в пръстите да премине. Ламинираните с керамика кости бяха нечупливи, но покриващата ги кожа нямаше такава защита и тя вече посиняваше и почерняваше от масивни ожулвания.
— Добре ли си? — предпазливо попита приглушен глас зад нея.
Джин се обърна и видя Аким да подава предпазливо глава през люка.
— Да — изръмжа тя. — Побързайте. Трябва да затворим този отсек.
Аким се промуши, следван плътно от Доло.
— Какво ти е на пръстите? — попита разтревожено Доло и пристъпи към нея.
— Трофтите се опитаха да затворят капака върху тях. Няма значение. Затворете люка и го заключете!
Те се заеха да изпълнят заповедта, а тя мина покрай тлеещите тела на трофтите да хвърли бърз поглед върху контролните табла. Момент по-късно Аким застана до нея.
— Не чувам нищо, което да звучи като сигнал за тревога — тихо каза той. — Възможно ли е да не са имали време да извикат помощ?
Джин се намръщи към един от дисплеите, който показваше същата сцена, която тя и Аким бяха видели от станцията за наблюдение на движението на площадката. Не би трябвало да е възможно… но от друга страна, този кораб беше построен повече като малък транспортен, отколкото като боен. Щом в коридорите нямаше лазерни алармени системи, може би нямаше и на мостика.
— Така изглежда — съгласи се тя и посочи дисплея. — Очевидно там няма никакви признаци на паника.
— Което означава, че разполагаме с известно време — кимна Аким. — Това все пак е нещо.
— Само ако действаме бързо — каза строго Джин. — Съмнявам се, че след като разберат какво е станало, люкът ще ги задържи дълго. — В ума й се въртеше неясен, полуоформен план… и за нещастие тя нямаше да има достатъчно време да разработи предварително всички подробности. — Вие останете тук. Ще се върна веднага щом мога.
— Къде отиваш? — намръщи се Аким и я погледна с подозрение.
— Ще се опитам да попреча на плановете на Оболо Нардин. Заключете люка подир мен и не го отваряйте, докато не ви дам сигнал… три почуквания, две почуквания, четири почуквания. Запомнихте ли?
Джин се обърна към люка… и спря. Доло я гледаше някак странно.
— Какво ти е? — попита тя.
Той отвори на два пъти уста преди да може да проговори.
— Ти толкова хладнокръвно ги застреля!
Тя погледна мъртвите трофти.
— Беше самозащита, Доло Самън — озъби се Джин. — Чисто и просто нашият живот или техният.
Думите прозвучаха странно кухо в ушите й. При съвсем подобни обстоятелства дядо й някога беше унищожил само оръжията на враговете си…
— И във всеки случай — изръмжа остро тя и му обърна гръб — онзи, който провежда тази операция, се нуждае от добър урок. Те трябва да се научат, че намесата в живота на хората е твърде скъпо занимание.
После отиде до люка и го отвори. Или по-скоро се опита да го отвори. Пръстите й бяха като мъртви и Доло трябваше да й помогне.
— Можеш ли да ни кажеш какво планираш да правиш? — тихо попита той.
— Ще се опитам да пресека пътя на Оболо Нардин за бягство. — Тя замълча за момент и се ослуша. Дори в мониторната пресечка да имаше някой, той стоеше съвсем тихо. — Ще се върна колкото се може по-бързо.
Мониторната пресечка все още беше безлюдна, но Джин знаеше, че това няма да продължи дълго. Тя тръгна назад през товарния отсек — правеше големи крачки, което й осигуряваше достатъчна скорост и в същото време й даваше възможност да слуша между крачките.
Беше по средата на товарния отсек, когато чу приближаващи се стъпки. Рискува и направи още две крачки преди да се мушне през някаква врата. Затвори я безшумно и притисна ухо до нея. Чу стъпките на четирима трофти. Дали бяха разбрали, че на мостика има чужди хора? Но това не беше въпрос, над който можеше да си позволи да умува. Доло и Аким никъде другаде не биха били в по-голяма безопасност… и все пак трофтите сигурно щяха да се опитат да си върнат мостика незасегнат преди да прибегнат към силови действия.
