— Не, не е Оболо Нардин. Това е дело на трофтите. За тях е много лесно да го направят, особено от малко разстояние. Вероятно се промъкват зад сателита, който искат да заслепят, и оставят в орбита зад него свой сателит с дистанционно управление. По този начин могат от разстояние да установяват временно затъмнение и да скриват и кацане, и излитане от Квазама, без да оставят сигурно доказателство за намеса, когато нашите кораби дойдат да вземат записите с наблюдения.
— Да, вашите кораби — изсумтя Аким. — Странно. Ние ги наблюдаваме от много години да идват, Джасмин Моро. В началото всеки път, когато ги откриехме, очаквахме нападение и се питахме дали ще дебаркират бойци. После открихме сателитите, започнахме да съпоставяме движенията на вашите кораби с тях и разбрахме какво всъщност правите. Но продължихме да наблюдаваме… и преди две седмици, когато фактически е станало отдавна предполаганото нашествие, сме го изпуснали. Той я погледна. — Вярвам, че разбираш иронията на положението.
Джин потрепери.
— Не виждам никаква ирония в събитие, при което бяха убити мои другари.
Изражението му беше почти съчувствено.
— Не ние свалихме вашия космически кораб, Джасмин Моро — каза тихо той.
— Зная.
— А трофтите.
Тя кимна.
— Наистина ли разбираш иронията, Мирон Аким? Пробвай се тогава в тази: при условие, че трофтите не отидоха да видят останките, аз мисля, че те дори не знаят кого и какво са свалили.
Той се намръщи.
— Атакуват, без да знаят кого?
— Може би е била някаква ракета за автоматично прехващане, патрулираща във въздушното пространство и програмирана да поразява всичко, което лети към Мангъс. Може да се е случило ние да сме пристигнали в същото време, когато някой от техните кораби е кацал или излитал. Трофтите сигурно нямат ракети, които да летят над района непрекъснато.
— Неконтролирани оръжия — промълви Аким. — А те се смятат за цивилизовани!
— Има много неща, които трофтите не биха направили… но някои от онези, които биха направили, са направо отвратителни. Ще трябва да се опитаме да се доберем до пулта за изстрелване на ракети преди да напуснем кораба, защото всеки хеликоптер, който изпратите, ще бъде свален преди да достигне до Пурма.
— Сега ли трябва да го направим?
Джин погледна отпуснатото лице на Доло.
— Не. Сега на мостика вероятно има дежурни трофти и не искам да рискуваме. Ще се опитаме утре вечер, когато Доло Самън ще се е възстановил и ние с теб ще сме се наспали.
Аким потисна една прозявка.
— Добре. Трябва ли някой от нас да остане на пост?
Джин поклати глава.
— Не. Само легни до вратата, ако не възразяваш. В мига, в който някой се опита да влезе, аз ще се справя с него.
— Ами ти? — попита Аким и легна на пода пред вратата. — Всъщност мястото не е достатъчно да легнем всички.
— Не се безпокой за мен — отвърна Джин и се прозина. — Като момиче обичах да спя права. Трябва да си възстановя това умение.
— Е… добре. — Аким се събу, пъхна обувките под главата си и обърна гръб към вратата. — Ако имаш трудности със спането, събуди ме. Ще можем да се сменяваме през нощта.
— Ще те събудя — обеща Джин. — Благодаря ти, Мирон Аким. Лека нощ.
За момент тъмните му очи се впиха в нейните.
— Лека нощ, Джасмин Моро.
Джин се пресегна и изгаси осветлението. Чувстваше се напълно изтощена и физически, и психически. „Две седмици от нашествието“ — беше казал Аким. Две седмици тя бе сама на този чужд свят.
И с една почти шокираща неочакваност краят на тази самота се виждаше.
С усилие на волята Джин включи оптическите си усилватели и погледна Аким. Очите му бяха затворени, тялото отпуснато, дишането бавно и равномерно. Спеше като праведник. „И защо не?“ — помисли си тя почти възмутено. В края на краищата беше направила всичко възможно да го убеди, че не им остава нищо друго освен следващия половин ден и дори повече да спят. Това беше окото на бурята, затишие преди да предприемат едно дълго и опасно пътуване до Азрас, така че той нямаше причина да се тревожи.
Само че, ако извадеха малко късмет, нямаше да се наложи да пътуват.
Две седмици! Осем дни за „Южен кръст“, шест дни за „Капка роса“ Четиринадесет авентински дни бяха… Тя се опита набързо да ги превърне в квазамански, но умът й не беше в състояние да го направи и Джин се отказа. Разликата не беше голяма — периодите на въртене на двете планети не се различаваха с повече от час.
Което означаваше, че спасителният екип може да пристигне всеки момент.
„Ще слушаме за твоя призивен сигнал при изгрев слънце, по пладне, по залез и в полунощ — се казваше в бележката на капитан Коджа. — Ако не можеш да сигнализираш, ще слезем и ще те намерим.“
Колко дълго щяха да чакат преди да кацнат и да започнат издирване? Не повече от един ден навярно. Особено след като установяха, че мястото на падане на совалката се охранява от военни хеликоптери. Дванадесет часа на орбита, не повече, и щяха да слязат.
И когато слязат…
