— Може би. — Джин прехапа устна — един неприятен неин навик. — Но да предположим, че беше повече от обикновена шега. Да предположим, че онзи, който не обича в Мангъс да се навъртат селяни, е открил, че ние се каним да се опитаме да влезем в някоя от техните работни групи.
— Това е абсурдно — разсърди се Доло. — Откъде ще научат… — Той замълча и погледна листа. — Кметът Капарис няма да им каже — заключи категорично той.
— Не искам да кажа, че той ги е осведомил — поклати глава Джин. — Но съобщението вероятно идва от неговия офис. Не е ли възможно някой да е научил за него или преди, или след изпращането на съобщението?
Доло скръцна със зъби. Идеята за нещастие не беше неоснователна. Ако някой от враговете на кмета беше подушил нещо, вкарването им в болница щеше да е сигурен и прост начин да се попречи на включването им в работна група.
— Възможно е, предполагам — призна той. — Но ако предлагаш да си съберем багажа и да бягаме, забрави за това.
— Не трябва да бягаме — каза тя. — Просто да действаме. Да намерим някое друго място, където никой… в това число и кметът Капарис… да не знае как да ни открие.
— Все пак трябва да се явим в градския център — напомни й той.
— Вярно. Това не можем да избегнем.
— Тогава какъв е смисълът да се крием сега? — контрира я Доло. — В най-добрия случай само ще спечелим още няколко дни.
— Няколко дни могат да означават много. Освен всичко друго ще ни дадат повече време да се подготвим.
Дълбоко в себе си Доло призна, че Джин е права. Но външно мъжката му чест отново взе връх.
— Не — поклати глава той. — Аз не бягам. Не и без достатъчно сигурни доказателства.
Тя пое дъх и премина към по-силен аргумент:
— Тогава сделката се разваля.
Той примигна от изненада.
— Какво каза?
— Казах, че сделката се разваля. Можеш още сега да се върнеш в Милика, защото аз отивам в Мангъс самичка.
— Това е смешно, Джин. Няма да те пусна да направиш нещо толкова… толкова… Освен това за какво трябва да се безпокоим? С твоите сили…
— Моите сили са предназначени да предпазват мен — прекъсна го тя. — Нито приятели, нито хора около мен. Само мен. И ако ти няма да ми сътрудничиш, аз не мога да поема риска да ти се случи нещо.
— Защо? — озъби се той. — Защото баща ми ще те издаде на шахни?
— Защото си мой приятел — тихо отвърна тя.
За момент Доло просто я гледаше. Разбираше, че аргументите му отпадат.
— Добре — озъби се най-после той. — Ще ти предложа компромис. Ако можеш да докажеш, че сме под непосредствена заплаха, ще се съглася с всичко, което предлагаш.
Тя се поколеба, после кимна.
— Доста справедливо. Е… нека да видим. Предполагам, че най-добрият начин да започнем ще бъде да се обадиш в офиса на кмета Капарис и да оставиш съобщение, в което да се казва, че се преместваме в друга квартира. Всъщност никъде няма да се местим — побърза да добави тя, — но ако там има информатор, той ще предаде новината на своите побойници. После можем да намерим някое място, откъдето да наблюдаваме какво ще стане. Ако изобщо стане нещо.
Той безуспешно се опита да намери някакви основания да възрази, после мълчаливо отиде до телефона.
Кмета Капарис го нямаше, разбира се, вероятно все още бе на среща с някои от хеятсите в собствената си саджа. Доло предаде съобщението, затвори телефона и попита:
— Добре. Сега какво?
— Сега товарим всичко на колата и тръгваме, сякаш напускаме — каза тя. — Пък и трябва да купим градски дрехи. Първо обаче трябва да намерим някое място наблизо, което да е достатъчно скришно.
— Няма проблем — изсумтя той. — Просто ще потърсим апартамент, на чиято врата няма защитник.
— Защитник?
— Да — отвърна той. — Традиционен резбован медальон, какъвто всяко семейство поставя на вратата да го пази от лоши очи. Не си ли ги забелязала в Милика?
Изпита удовлетворение като видя, че тя се изчерви.
— Не, страхувам се, че съм ги пропуснала — призна Джин. — Е… добре. Във всеки случай така по-лесно можем да намерим каквото ни трябва.
— И какво ще направим, след като намерим празен апартамент?
Тя се усмихна.
— Мисля, че по някое време тази нощ той ще бъде нападнат.
— В този ли вид смяташ да се появиш на обществено място? — попита Доло.
Застанала пред голямото огледало, Джин хвърли последен поглед на образа в сиво облекло на бездомник и се обърна към Доло. Той седеше на дивана и я гледаше с едва сдържано отвращение.
— Ако тези дрехи те обиждат — каза хладно тя, — добре ще е да свикнеш с тях. От онова, което ми каза, изглежда, че Мангъс наема за работните групи главно мъже и ако искам да вляза, ще трябва да се дегизирам като мъж.
— Това е смешно — изръмжа той. — Дори някой да има намерение да ни наеме, какво те кара да мислиш, че ще се хване на тази твоя игричка? Преди всичко допускаш ли, че не са забелязали, че колата ни е паркирана пред друг апартамент?
— Казах ти, че тази сутрин един от онези хулигани ни следеше — напомни му тя, взе маската от облегалката на стола и си я сложи. — Трябва малко да ги затрудним, Доло… всеки става подозрителен, когато нещо му се поднася като на тепсия.
