— Ще свърши работа, ако са толкова глупави, та да се хванат на твоите хитрости — изсмя се той. — А после, докато си заета да оглеждаш някой празен апартамент, те ще нахлуят тук, така ли?
— Точно затова ще имаш нужда от това нещо — каза тя, измъкна малък цилиндър от колана си и му го подаде. — Предавател на малко разстояние… Ако си в беда, свали капачето и натисни копчето. Аз ще бъда през две пресечки. Ще пристигна преди да сте свършили да се обиждате.
Той въздъхна и взе прибора.
— Надявам се всичко това да е само нервна реакция на въображението ти.
— И аз — призна тя, взе пакета, който беше приготвила, и го метна на гърба си. — Но ако не е, вечерта очевидно е най-подходящото време да те нападнат.
— И аз така смятам. Е, на сутринта ще знаем със сигурност.
„Вероятно много по-скоро“ — помисли си Джин.
— Правилно. Аз тръгвам. Заключи вратата и ако чуеш нещо подозрително, не се притеснявай да сигнализираш. Обещаваш ли?
Той успя да се усмихне.
— Обещавам. Пази се, Джин Моро.
— Ще се пазя. — Тя включи оптическите си усилватели, отвори вратата и погледна навън. Никой не се виждаше. Джин излезе, затвори вратата и тръгна по улицата.
Беше стояла в избраното от нея скривалище под едно външно стълбище само час, когато се показаха: същите седмина хулигани, които ги бяха нападнали сутринта.
И веднага стана ясно, че са абсолютни аматьори — приближиха се вкупом към празния апартамент. Двама спряха пред колата, вероятно да се уверят, че е празна, после се присъединиха към останалите пред вратата. Един се наведе над ключалката и след няколко секунди я отвори. Групата бързо нахлу в тъмния апартамент.
Вероятно още не бяха разбрали, че е празен, когато тя ги настигна. И никой от тях не успя да извика преди изстреляната от малко разстояние вълна от ултразвуковия разрушител да ги удари и те да се строполят на пода в безсъзнание.
Джин едва не падна до тях. Хванала се за стомаха, тя цяла минута се олюляваше и се мъчеше да запази равновесие. Лейн ги беше предупреждавал за опасностите от използването на ултразвуково оръжие в затворено пространство, но в този случай нямаше друг начин толкова тихо да се справи с хулиганите, без да ги убие. А освен етичната страна, сега, когато шахни знаеха, че в Квазама има чуждоземец, оставянето на трупове, поразени от лазер, щеше да е толкова дискриминиращо, колкото и ако се изправеше в саджата и на всеослушание се представеше като демон-боец.
Когато чукането в главата и болката в стомаха затихнаха, тя завърза нападателите с въже от пакета си, после отиде до вратата и огледа улицата. Не се виждаше никой. Джин мълчаливо благодари, че нощният живот в Азрас свършва толкова рано. С малко късмет щеше да се върне в апартамента и да поспи поне няколко часа.
Мисълта за апартамента й напомни за Доло. Доло, който още не вярваше, че нападението на връщане от саджата не беше случайно. Тя измъкна сигнализиращия уред от пояса си, отвори капачето… и не натисна копчето. Можеше да му покаже доказателства, че хулиганите отново са се опитали да ги нападнат, но при квазаманското чувство на мъжка чест това второ нападение можеше да е напълно по тяхна инициатива. На нея й трябваше някой от тях да признае по чие нареждане вършат това.
И докато не получеше такова признание, нямаше смисъл да довежда Доло тук. Джин прибра апарата и се върна при намиращите се в безсъзнание младежи. Онзи, който беше отправил предизвикателството тази сутрин, трябваше да им е главатарят… тя го хвана за раменете и го замъкна до колата. Щеше да е добре да има от онези дроги за провеждане на разпит, които винаги използваха във фантастичните видеофилми, но тъй като нямаше, трябваше да използва по-традиционни методи. За целта щеше да й е необходимо малко повече уединение.
Тя запали колата и потегли по безлюдните улици на Азрас.
Чукането на вратата събуди Доло и за миг той погледна объркан тъмния таван. После се сети къде е и изръмжа:
— Влез! — И вдървено стана от стола, където беше заспал. Джасмин Моро се връщаше от играта си на криеница… глупавата жена беше успяла да забрави комбинацията на ключалката. „Ако хората, които стават кобри, са като нея — помисли си кисело той, докато си оправяше дрехата и отиваше към вратата — няма за какво да се тревожим.“ За трети път се почука.
— Идвам — изръмжа Доло и отвори.
На вратата стояха трима мъже: един на средна възраст, другите двама много по-млади. Мрачните им лица бяха почти еднакви.
— Ти ли си Доло Самън от село Милика? — попита мъжът на средна възраст.
— Аз съм — кимна Доло. — Вие кои сте?
— Може ли да влезем?
Това не беше въпрос. Доло им направи път и тримата влязоха, последният запали лампата.
— Кои сте вие? — отново попита Доло.
Мъжът на средна възраст му показа позлатена значка, която висеше на верижка около врата му.
— Аз съм Мофрен Омнати. Представител на шахни от Квазама.
По гърба на Доло полазиха ледени тръпки.
— Имам чест — успя да промълви той през вдървените си устни и допря пръсти до челото си. — С какво мога да ви бъда полезен?
Омнати огледа стаята.
