— Вече се чувствам много по-добре — каза Елена на доктор Мегар, — така че бих искала да се поразходя из имението. — Опитваше да се сдържа да не подскача в леглото. — Изядох си пържолата, изпих си млякото, глътнах дори и рибеното масло, което ми изпратихте. Осъзнавам много ясно реалността: тук съм, за да спася Стефан, а малкото момче в Деймън е метафора на подсъзнанието му, което успях да „видя“ заради кръвта, която двамата си обменяхме. Подскочи веднъж, но успя да го прикрие, като се протегна към чашата с вода. — Чувствам се като щастливо кутре, подрипващо на каишката си. — Показа новите си гривни, символ на робския й статус: сребърни, инкрустирани с лапис лазули. — Подготвена съм, ако внезапно умра.
Веждите на доктор Мегар неспокойно замърдаха нагоре и надолу.
— Ами, не откривам нищо тревожно нито в пулса, нито в дишането ти. Не виждам как може да ти навреди една приятна следобедна разходка. Деймън сигурно вече е станал и се разхожда навън. Но по-добре да не внушаваш подобни идеи на лейди Улма. Тя все още трябва да си почива в леглото, и то за месеци напред.
— Тя си е пригодила много хубаво малко писалище от подноса за закуска — обясни Бони, като с жест показа ширината и дължината му. — И върху него чертае скиците на моделите си за дрехи. — Бони се наведе напред, с разширени от удивление очи. — И знаете ли какво? Дрехите й са вълшебни.
— Не бих могъл да очаквам нещо друго — изръмжа доктор Мегар.
Но в следващия миг Елена си спомни нещо неприятно.
— Дори и да намерим двете половини на ключа — заговори тя, — трябва да измислим план как да проникнем в затвора.
— В какъв затвор? — попита Лакшми възбудено.
— Ето какво — дори и да разполагаме с ключовете за килията на Стефан, пак трябва да измислим как да проникнем в затвора и как после да го измъкнем оттам.
Лакшми смръщи вежди.
— А защо просто да не влезем с останалите посетители за свижданията и да го измъкнем през портата на затвора?
— Защото — започна да обяснява Елена, опитвайки се да бъде търпелива — те няма да ни позволят да влезем просто така и да го вземем с нас. — Присви очи, а Лакшми подпря главата си с двете си ръце. — За какво се замисли, Лакшми?
— Ами, първо казваш, че трябва да разполагаш с ключа, когато влезеш в затвора, а после заявяваш, че те няма да му позволят да напусне затвора.
Мередит поклати смутено глава. Бони притисна ръка към челото си, сякаш главата й се пръскаше от силна болка.
— Лакшми — съвсем тихо продума тя, — да не би да искаш да кажеш, че ако имаме ключа за килията на Стефан, това всъщност ще ни послужи като пропуск да се измъкнем от затвора?
Лицето на Лакшми светна.
— Разбира се! — извика тя. — Иначе за какво ни е този ключ? Те могат просто да го заключат в друга килия.
На Елена й бе трудно да повярва на току-що чутото и тутакси затърси пробойни в думите й.
— Това би означавало, че от партито на Блудуед можем да отидем направо в затвора и просто да изведем Стефан — заяви тя с подчертано саркастичен тон. — Бихме могли просто да им покажем нашия ключ и те ще ни позволят да го отведем.
Лакшми закима енергично.
— Да! — радостно възкликна момичето, напълно нехаещо за сарказма на Елена. — И не се вкисвай, става ли? Обаче винаги съм се чудела защо досега просто не си отишла да го посетиш.
— Ние можем да го посетим?
— Разбира се, ако си уговорите час.
Мередит и Бони изведнъж живнаха и застанаха от двете страни на Елена.
— Кога най-скоро можем да изпратим някой, за да уговори час? — процеди Елена през зъби, защото й струваше огромно усилие да говори, докато с цялата си тежест се облягаше на двете си приятелки. Кого можем да изпратим да уговори часа? — прошепна.
— Аз ще отида — обади се Деймън от пурпурния мрак зад тях. — Ще отида тази нощ — дайте ми само пет минути.
Мат оставаше намръщен, с крайно сърдито и неотстъпчиво изражение.
— Хайде, стига — развеселено заговори Тайрон. Двамата се бяха приготвили за пътешествието в гъсталака. Това изискваше всеки от тях да облече палтата, пазени досега с нафталин, както и да залепи със скоч ръкавиците към палтата. Мат вече се беше изпотил.
Но Тайрон беше добро момче, помисли си той. Мат се бе появил буквално от изневиделица с думите:
— Хей, спомняш ли си онова странно нещо, което си видял миналата седмица с горкия Джим Брайс? Е, всичко това е свързано с нещо още по-странно — става дума за духовете на лисиците и Олд Уд. Госпожа Флауърс твърди, че ако не осъзнаваме в какво сме попаднали, наистина яко ще го загазим. А пък госпожа Флауърс не е някоя откачена старица и само една безобидна съдържателка на пансион, за каквато всички я смятат.
— Разбира се, че не е — прозвуча рязко откъм вратата гласът на доктор Алпърт. Тя пусна черната си лекарска чанта — все още работеше като провинциална лекарка, дори когато градът бе в криза — и заговори на сина си: — Двете с Теофилия Флауърс се познаваме отдавна — както и с госпожа Сайтоу. Те винаги са помагали на хората. Това е в природата им.
— Ами тогава… — Мат тутакси съзря открилата се възможност и се улови за нея. — Госпожа Флауърс сега се нуждае от помощ. Наистина.
