— Не се притеснявай толкова, младежо. Дъщеря ми, макар да е жрица, има много модерни възгледи. Тя вероятно ще ти каже дори, че китсунетата не съществуват.
— Дори и след като… искам да кажа как, според нея Изабел…
— Тя си мисли, че нещо зло витае в този град, но заради „обикновените, човешките“ същества. Тя мисли, че Изабел е направила това заради стреса, на който е била подложена, опитвайки се да бъде добра ученичка, добра жрица, добър самурай.
— Искате да кажете, че госпожа Сайтоу се чувства виновна?
— За повечето неща тя обвинява бащата на Изабел. Той е обикновен работник в Япония. — Обаасан замълча за кратко. — Не зная защо ти разказвам всичко това.
— Съжалявам — забързано отвърна Мат. — Не проявявам любопитство.
— Не, но си загрижен за другите хора. Иска ми се дъщеря ми да имаше син като теб.
Мат се замисли за жалката фигура, която бе видял в болницата. Дрехите й щяха да скрият повечето от белезите на Изабел и може би всичко щеше да бъде наред — при условие че съумееше отново да говори.
— Е, аз все още съм на разположение — заяви Мат в храбър опит да се пошегува.
Обаасан леко му се усмихна, след което отпусна глава върху възглавницата — не, това по-скоро беше дървена подложка за главата, досети се Мат. Не му изглеждаше особено удобна за спане.
— Много е жалко, когато се стигне до борба между човешка фамилия и китсуне — обясни му тя. — Защото според една легенда, един от предшествениците ни се оженил за китсуне.
— Какво?
Обаасан се засмя и отново закри уста с юмруци.
— Мукаши-мукаши, или както там се казваш, това се случило много отдавна, в епохата на легендите, когато един велик шогун се разгневил на едно китсуне заради белите, които правело в имението му. От много години това китсуне вършело лудории, но не издържал, когато го заподозрял, че съсипва реколтата. Вдигнал на крак всички мъже и жени от имението си, заповядал им да вземат тояги и сгрели, камъни, метли и мотики. Подгонили всички лисици, укриващи се в дупки в земите му, дори и криещите се между тавана и покрива. Шогунът решил безмилостно да изтреби всички лисици. Но през нощта, преди да изпълни заканата си, му се присънила една красавица, която му казала, че всички лисици в имението му й се подчиняват. „И — добавила тя — макар да е истина, че вършим пакости, ние ти се отплащаме, като убиваме плъховете, мишките и насекомите, които всъщност провалят реколтите. Не искаш ли да излееш яда си само върху мен и да ме убиеш, вместо да избиваш всички лисици? Ще дойда утре на разсъмване, за да чуя отговора ти.“
И тя спазила думата си, тази най-бляскава красавица от всички китсунета, като пристигнала на разсъмване със свита от дванадесет красиви девици. Но тя ги засенчват всички до една, както Луната — звездите. Шогунът не посмял да я убие, дори поискал ръката й, а дванадесетте девици от свитата й омъжил за дванадесет от своите най-предани придворни. Разказва се още, че тя му била вярна съпруга и му родила деца, страстни като богинята на слънцето Аматерасу, красиви като Луната, и всичко продължавало все така, докато един ден шогунът отишъл на лов и по случайност убил една лисица. Препуснал забързано към дома си, за да обясни на жена си, че нямал такова намерение, но когато пристигнал, заварил имението си потънало в скръб, защото жена му вече го била напуснала, заедно със синовете и дъщерите му.
— О, какъв лош край — промърмори Мат, като се опитваше да бъде любезен, но в същия миг една мисъл прониза съзнанието му. — Почакайте. Но ако всички са си тръгнали…
— Виждам, че си един много проницателен млад мъж — засмя се крехката старица. — Всичките му синове и дъщери изчезнали… освен най-малката му дъщеря — момиче с несравнима красота, макар да била по-скоро дете. И тя му казала: „Толкова много те обичам, че не можах да те изоставя, скъпи татко, дори и ако трябва да бъда с човешки облик през целия си живот“. И затова се вярва, че ние произлизаме от китсуне.
— Обаче тези китсунета тук явно не се занимават само с пакости или с повреждането на реколтата — заключи Мат. — Те искат да убиват. Затова трябва да се бием с тях.
— Разбира се, разбира се. Не исках да те разстройвам с моя кратък разказ — добави Обаасан. — Сега ще надпиша тези амулети за теб.
Мат тъкмо си тръгваше, когато на прага се показа госпожа Сайтоу. Пъхна нещо в ръката му. Той сведе поглед и видя същия калиграфски надпис, който Обаасан му бе дала. С тази разлика, че този беше по-дребен и изписан върху…
— Самозалепващи се листчета? — озадачи се Мат.
Госпожа Сайтоу кимна.
— Много са полезни, когато ги шляпваш върху лицата на демоните или клоните на дърветата, или други подобни неща. — И додаде, докато той се взираше слисано в нея: — Майка ми не знае всичко на този свят.
Подаде му и един кинжал от твърда стомана, по-малък от сабята, която тя все още държеше, но много остър — Мат тутакси успя да се пореже с него.
— Запази вярата в приятелите си и инстинктите си — посъветва го жената.
Леко озадачен, но в същото време окуражен, Мат се отправи към къщата на доктор Алпърт.
