Сенчести души полностью

— Защото тя ви спаси. И теб, и Деймън. Нейната карета ви спаси живота. — Бони се наведе напред и прошепна: — А Мередит ми каза — това е тайна, но не и за теб, естествено, — че не било чак толкова лошо да те ухапят. Ето, казах ти го! — И Бони се протегна и се прозя, също като малко котенце. — Бих искала да съм следващата ухапана — изрече едва ли не завистливо и забързано добави: — но нали ти се нуждаеше от кръвта ми. От човешка кръв, но по-специално от моята. Предполагам, че и тук знаят всичко за различните кръвни групи, защото им е достатъчно само да помиришат кръвта, за да я различат. — Сега тя подскочи леко, преди да продължи: — Искаш ли да видиш половината от лисичия ключ? Бяхме толкова сигурни, че всичко е свършило и никога няма да го намерим, но когато Мередит влезе в спалнята, за да бъде ухапана — а аз ти се кълна, че само това са правили двамата. — Деймън й го дал и я помолил да го пази. Тя така и направи и наистина се погрижи за него. Сега е скрит в едно малко ковчеже, което Лусен изработи от нещо, приличащо на пластмаса, но е по-различно.

Елена се полюбува на малкия ключ във формата на полумесец, но нямаше какво друго да прави в леглото, освен да разговоря или да чете от книгите на класиците или енциклопедиите, донесени тук от Земята. Дори не им позволяваха на тях двамата с Деймън да си почиват в една и съща стая.

Елена знаеше защо. Те се опасяваха, че тя няма само да разговоря с Деймън. Страхуваха се още, че тя ще се приближи до него и ще вдъхне познатото му екзотично ухание — смес от италиански бергамот, мандарина и кардамон. Ще надникне в черните му очи, способни да поберат в зениците си цяла вселена, след което коленете й ще омекнат и тя ще се събуди като вампир.

Но те не знаеха нищо! Двамата с Деймън съвсем безопасно си бяха разменяли кръв много седмици преди тази криза. Ако нищо не го подлудяваше — както онази болка, той щеше да се държи като съвършен джентълмен.

— Хм — заговори Бони, като изслуша протеста и, докато с пръстите на крака си, с лакирани в сребристо нокти, побутваше една малка копринена възглавничка. — Ако бях на твое място, нямаше да им кажа, че толкова много пъти си обменяла кръв още от самото начало. Това може да ги накара да промърморят: „Аха!“ или нещо подобно. Може да си помислят нещо, нали се сещаш.

— Няма какво да си помислят. Аз съм тук, за да спася своя любим Деймън, а Стефан просто ми помага.

Бони я погледна със свъсени вежди и стиснати устни, но не каза нищо.

— Бони?

— Ъ-хъм?

— Наистина ли казах това, което изрекох току–що?

— Ъ-хъ.

Елена само с едно движение сграбчи цял куп възглавници и ги стовари върху лицето си.

— Ако обичаш, би ли казала на готвача, че искам още една пържола и голяма чаша мляко? — помоли тя с приглушен глас изпод възглавниците. — Нещо не ми е добре.

Мат имаше друга кола. Винаги когато имаше нужда, все съумяваше да се сдобие с някакво превозно средство. И сега караше с пълна скорост към къщата на Обаасан.

Къщата на госпожа Сайтоу, побърза да се поправи. Не искаше да засегне някого, защото не познаваше културните обичаи, особено когато щеше да моли за услуга.

Вратата на семейство Сайтоу отвори жена, която Мат никога не бе виждал. Беше привлекателна жена, облечена много живописно в широка яркочервена пола — или може би в много широки яркочервени панталони — стоеше с толкова разкрачени крака, че бе трудно да се каже. Носеше бяла блуза, а лицето й бе смайващо: правата й черна коса бе разделена на две части, а над веждите й се спускаше добре оформен бретон.

Но най-удивителното беше, че държеше в ръка дълга извита сабя, насочена право срещу Мат.

— 3-здравей — заговори Мат, когато вратата се разтвори пред него.

— Това е добра къща — отвърна жената. — Това не е къща на зли духове.

— Никога не съм го помислял — рече Мат, но се отдръпна, щом жената пристъпи към него. — Честна дума.

Жената затвори очи, сякаш търсеше нещо в съзнанието си. После рязко наведе сабята.

— Не лъжеш. Нямаш намерение да причиниш зло. Моля, влез.

— Благодаря ти — кимна Мат. Никога не се бе чувствал толкова щастлив да бъде приет от някоя старица.

— Ориме — долетя един тих, колеблив гласец откъм горния етаж. — Това да не е едно от децата?

— Да, Хахаве — провикна се жената, която Мат не преставаше мислено да нарича „жената със сабята“.

— Защо не го пратиш горе?

— Разбира се, Хахаве.

— Ха-ха… исках да кажа „Хахаве“ — избъбри смутено Мат. Нервният му смях се превърна в отчаян опит да скалъпи смислено изречение, защото сабята отново се насочи към диафрагмата му. — А не Обаасан?

За пръв път жената със сабята се усмихна.

— Обаасан означава баба. А пък Хахаве е една от думите за майка. Но майка няма да има нищо против да я наричаш Обаасан; това е приятелско обръщение към жена на нейната възраст.

— Добре — съгласи се Мат, полагайки всички усилия, за да изглежда като най-приятелски настроения тип на земята.