— Точно тази сутрин си мислех колко много хора има, които да обичаме. Но всъщност това е така, защото винаги има един, който е на първо място — прошепна му тя. — Един завинаги. Обичам те, Стефан! Обичам те!
Елена се извърна за миг и изтри сълзите си така, както всички умни момичета умеят, без да съсипват грима си: постави палци под долните си мигли, дръпна ги и изтръска сълзите си на много малки капчици във въздуха.
За пръв път можеше да мисли.
— Стефан — прошепна, — толкова съжалявам. Тази сутрин си изгубих времето, за да се обличам — за да се наконтя — за да ти покажа какво те очаква, когато излезеш оттук. Но сега… се чувствам… като…
В очите на Стефан вече нямаше сълзи.
— Покажи ми — подкани я той нетърпеливо.
Елена се изправи и без излишно кокетничене свали пелерината. Затвори очи, а косата й се разпиля на стотици малки къдрици около лицето й. Лъскавите и клепачи още блестяха. Разкриха се тънките ленти от златист тюл, на които благоприличен вид придаваха единствено прикрепените към тях скъпоценни камъни. Цялото й тяло искреше с цветовете на дъга, със съвършенството на разпъпила се младост, с която нищо не можеше да се сравни, която никой не можеше да пресътвори.
Чу се звук като дълга въздишка… а после тишина. Елена отвори очи, ужасена, че Стефан може да е умрял. Но той се бе изправил, вкопчен в желязната преграда, сякаш искаше да я изтръгне, за да стигне до нея.
— И всичко това е мое? — прошепна той.
— Всичко е за теб. Всичко е за теб — обеща му Елена.
В този миг зад нея се разнесе тих звук. Елена се извъртя и видя два чифта очи, които горяха в полумрака на килията срещу тази на Стефан.
За своя изненада Елена не изпита гняв, а само решителност да защитава Стефан, ако можеше.
И тогава видя, че в килията, за която тя си мислеше, че е празна, се спотайваше едно китсуне.
Обаче то по нищо не приличаше на Шиничи и Мисао. Имаше дълга коса, бяла като сняг — но лицето му беше младо. Беше облечено изцяло в бяло, с туника и панталони от някакъв мек плат, подобен на коприна. Опашката му бе толкова пухкава, че на практика изпълваше малката килия. Освен това имаше лисичи уши, които помръдваха насам-натам. Очите му бяха златисти като отблясъците на фойерверки.
Той беше великолепен.
Китсунето отново се закашля. После извади — от дългата си коса, помисли си Елена — много, много малка торбичка от фина кожа.
Съвършена торбичка за съвършено бижу, каза си Елена.
Сега китсунето показа с жест как изважда бутилка с „Черна магия“ (все едно бе тежка, а питието в нея — възхитително) и се престори, че пълни торбичката със съдържанието на бутилката. След това, все едно че извади спринцовка (вдигна я и натисна буталото, също като доктор Мегар, за да излязат мехурчетата въздух) и я напълни с течността от торбичката. Накрая се престори, че промушва иглата на спринцовката през решетката на килията, натиска буталото с палеца си и я изпразва.
— Мога да те нахраня с „Черна магия“ — преведе Елена на Стефан. — Мога да напълня спринцовката от малката му торбичка. Доктор Мегар също би могъл да я напълни. Но няма време, затова аз трябва да го направя.
— Аз… — започна Стефан.
— Ти ще пиеш колкото може по-бързо.
Елена обичаше Стефан, искаше да слуша гласа му, не можеше да се насити да го гледа, но животът му бе заложен на карта и тя трябваше да го спаси. Взе малката торбичка, поклони се ниско, с благодарност на китсунето и остави пелерината си на пода. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Стефан, затова не се замисли как е облечена.
Тя овладя треперенето на ръцете си. Разполагаше с три бутилки „Черна магия“: скритата в нейната пелерина, тази на доктор Мегар и третата, скрита някъде в пелерината на Деймън.
И така, с точността на машина, тя повтори това, което китсунето й бе показало с жестове. Потапяне, изтегляне на течността, промушване през телената мрежа, пръскане. Отново и отново и отново.
След около десетина пъти Елена усвои нова техника — на катапулт. Пълнеше малката торбичка с виното, държеше я за горния край — докато Стефан нагласи устата си, сетне с едно движение смачкваше торбичката с длан и изстискваше доста голямо количество право в устата на любимия си. Телената мрежа стана лепкава, както и долната част на лицето на Стефан. Никога нямаше да се получи, ако стоманата беше остра като бръснач и за него, но всъщност по този начин през гърлото му премина удивително количество живителна течност.
Елена мушна другата бутилка с „Черна магия“ в килията на китсунето, която беше с обикновени решетки.
Не знаеше точно как да му благодари, но щом й остана свободна секунда, девойката се извърна и му се усмихна. Той пиеше жадно направо от бутилката, а по лицето му бе изписан израз на чисто и неподправено удоволствие.
Краят настъпи прекалено бързо. Елена чу бумтящия глас на Сейдж:
— Това не е честно!
