Съвсем навреме заслиза забързано към долния етаж. Сейдж и Деймън вече бяха наметнали и закопчали пелерините си — което означаваше, че под тях бяха нахлузили одеянията си от зебло. Сейдж бе заповядал да приготвят каретата на лейди Улма. Елена нагласи златните гривни върху китките си. Колкото и да бяха красиви на фона на бялата кожа по ръбовете на яркочервената й пелерина, тя ги мразеше, защото бе принудена да ги носи. Деймън й подаде ръка, за да й помогне да се качи в каретата.
— Ще пътувам вътре? Това означава ли, че може и да не нося… — Но щом погледна Сейдж, надеждите й повехнаха.
— Разрешено е да излизаш навън без гривните на робиня само ако всички прозорци са със спуснати завеси — каза Сейдж.
Елена въздъхна и подаде ръка на Деймън. Застанал срещу слънцето, той представляваше само тъмен силует. В този миг девойката примигна на светлината и той се втренчи изумено в нея. Елена разбра, че е видял лъскавите й клепачи. Погледът му се сведе към начервените й устни, мамещи за целувка. Тя се изчерви:
— Забранявам ти да ми заповядваш да ти покажа това, което е под пелерината — изрече задъхано.
Деймън доби опечален вид.
— Малки къдрици върху челото, пелерина, която скрива всичко от врата до върха на обувките, червило като… — Отново се втренчи в нея. Устните му се извиха в нацупена гримаса, сякаш да паснат с нейните.
— Време е да потегляме! — изчурулика Елена и побърза да влезе в каретата. — Чувстваше се щастлива, макар вече да разбираше защо освободените робини никога повече не носеха гривни.
И все още бе изпълнена с трепетно щастие, когато стигнаха Ши но Ши — онази голяма сграда, която приличаше на комбинация между затвор и арена за гладиатори.
Щастието не я напусна и когато пазачите на входа на внушителната сграда Ши но Ши ги пропуснаха да минат без никакви проблеми. Но пък и беше трудно да се разбере дали пелерината имаше някакъв ефект върху тях. Те бяха демони: мрачни, враждебни, с мургава кожа, яки като бикове.
Тя забеляза нещо, което първоначално я шокира, но след това я обля вълна на надежда. Предното фоайе на сградата имаше врата от едната страна, която приличаше на страничната врата в помещението за продажба на роби: винаги беше затворена; със странни символи над нея; хора в различни костюми приближаваха до нея и обявяваха дестинацията си, преди ключът да се завърти и вратата да се отвори.
С други думи: Вратата между измеренията. Точно тук, в затвора на Стефан. Само Бог знаеше колко много пазачи ще се нахвърлят върху тях, ако се опитат да я използват, но това беше нещо, което трябваше да има на ум.
Пазачите на долните етажи в Ши но Ши, които несъмнено се използваха като тъмница, посрещнаха с неприязън Елена и придружителите й. Те бяха някакъв по-дребен вид демони — може би троли, помисли си девойката — и всячески се пречкаха на посетителите.
Наложи се Деймън да ги подкупи, за да го допуснат сам, без пазач в зоната, където се намираше килията на Стефан, както и да позволят на Елена, една робиня, да влезе и да види един вампир.
И въпреки че Деймън им бе дал едно малко състояние, за да преодолеят всички тези препятствия, те се кикотеха и издаваха груби гърлени звуци. Елена не им вярваше.
И съвсем основателно.
В коридора, където от извънтелесното си преживяване Елена знаеше, че трябва да завият наляво, те продължиха направо. Преминаха покрай друга група пазачи, които едва не припаднаха от кикот.
Продължиха да вървят по каменния под все по-навътре в мръсната и воняща тъмница. След това рязко завиха надясно.
Сърцето на Елена лудешки препускаше. Сякаш й шептеше: грешно, грешно, грешно, чак до последната килия в редицата. Тази килия бе съвършено различна от старата килия на Стефан. Беше заобиколена не от решетки, а от телена мрежа, от която стърчаха извити куки, опъната между метални стълбове с остри върхове. През нея нямаше начин да се промуши бутилка с „Черна магия“. Нямаше начин да наклони гърлото на бутилка в зажаднялата уста от другата страна на мрежата. Не можеше да пъхне дори един пръст, камо ли гърло на манерка, от което да отпие затворникът в килията. Самата килия не беше мръсна, но беше абсолютно гола, с изключение на легналия по гръб Стефан. Нито храна, нито вода, нито легло, под което да скрие нещо, нито сламка дори. Само Стефан.
Елена изпищя, макар да нямаше представа дали наистина крещеше думите, или от устата й се изтръгваха само несвързани звуци на отчаяние. Тя се хвърли в килията — или по-скоро се опита. Пръстите й се вкопчиха в стоманените, остри като бръснач куки, от които по ръцете й бликна кръв. Деймън светкавично я дръпна назад.
