В следващия миг той се промуши покрай нея и се втренчи смаяно. Взираше се с отворена уста в по-малкия си брат — скелет с посивяло лице, едва дишащ млад мъж, който приличаше на дете в смачканата, изцапана, прокъсана затворническа униформа. Деймън вдигна ръка, сякаш забравил за телената преграда, и Стефан трепна. Той като че ли не позна никой от тях. Взря се по-внимателно в капките кръв, останали върху острата като бръснач ограда, там, където Елена бе вкопчила пръстите си, подуши, а след това сякаш нещо проникна през мъглата на вцепенението му и той се озърна недоумяващо. Стефан погледна към Деймън, чиято пелерина бе паднала, а след това погледът му се плъзна по нея, учудено като на бебе.
Деймън издаде задавен звук, извърна се и се затича надолу по коридора, разблъсквайки всички по пътя си. Но грешеше, ако се надяваше, че повечето пазачи ще хукнат след него, което би позволило на партньорите му да освободят Стефан. Всички останаха по местата си зад Сейдж.
Междувременно умът на Елена трескаво обмисляше различни планове. Накрая се извърна към Сейдж.
— Използвай всички пари, които имаме, плюс това — рече, плъзна ръка под пелерината си към диамантената огърлица с повече от две дузини огромни скъпоценни камъни — и ме извикай, ако трябват още. Остави ме с него за половин час. Тогава двадесет минути! — поправи се тя, когато Сейдж поклати глава. — Спри ги по някакъв начин; дай ми поне двайсет минути. Ще измисля нещо. Дори и ако трябва да умра.
Сейдж се взря за миг в очите й, после кимна.
— Добре.
Тогава Елена погледна умолително към доктор Мегар. Дали имаше нещо — дали изобщо съществуваше нещо, — което можеше да помогне?
Веждите на доктор Мегар се смръщиха, сетне се повдигнаха нагоре. Беше поглед на мъка, на отчаяние. Но после прошепна:
— Има нещо ново — инжекция, за която се твърди, че помагала в подобни случаи. Бих могъл да опитам.
Елена едва се удържа да не падне в краката му.
— Моля! Моля, опитайте! Моля!
— Няма да помогне за повече от два дни…
— Не е нужно да е повече! Дотогава ще го измъкнем оттук!
— Добре.
Сейдж вече бе подбрал всички пазачи, като ги увещаваше:
— Аз съм търговец на скъпоценни камъни и имам нещо, което ще се радвате да видите.
Доктор Мегар отвори чантата си и извади спринцовка.
— Дървена игла — поясни с тъжна усмивка, докато я пълнеше с бистра червена течност от шишенце. Елена бе извадила друга спринцовка и я оглеждаше нетърпеливо, докато доктор Мегар се опитваше със знаци да накара Стефан да притисне ръка към телената мрежа. Най-после Стефан изпълни желанието на лекаря, но тутакси отскочи назад с вик на болка, когато иглата на спринцовката се заби в ръката му и щипещата течност се вля в него.
Елена погледна отчаяно лекаря.
— Колко успя да получи?
— Около половината. Всичко е наред — напълнил съм я с два пъти по-голяма доза и натиснах силно, за да стигна до… — последва медицински термин, които девойката не разбра — … него. Знаех, че ще го заболи повече, защото инжектирах много бързо, но постигнах целта си.
— Добре — погледна го Елена възхитено. — А сега искам да напълните тази спринцовка с моя кръв.
— Кръв? — ужаси се лекарят.
— Да! Спринцовката е достатъчно дълга, за да мине през мрежата. Кръвта ще покапе от другата страна и той може да отпие от нея. Тя може да го спаси! — Елена изговаряше всяка дума бавно и внимателно, все едно говореше на дете. Отчаяно искаше да го накара да я разбере.
— О, Елена! — Лекарят седна на пода и извади скритата под туниката си бутилка с „Черна магия“. — Съжалявам, но за мен е трудно да изтегля кръв от шишето. Очите ми, дете… съсипани са.
— Но не носите ли очила?
— Вече не ми вършат работа. Състоянието ми е доста сложно. Но и без това човек трябва да е много внимателен и точен, за да улучи вената. Повечето лекари са безнадеждни, а за мен е невъзможно. Съжалявам, дете. Но минаха двадесет години от последния път, когато съм го извършил с успех.
— Тогава ще намеря Деймън и ще го накарам да отвори аортата ми. Не ми пука, дори да ме убие.
—
Този глас дойде от ярко осветената килия пред тях. Елена и лекарят рязко вдигнаха глави.
— Стефан! Стефан! Стефан! — Без да обръща внимание на режещата преграда, Елена се наведе и се опита Да хване ръцете му.
— Не — прошепна Стефан, сякаш споделяше съкровена тайна. — Сложи пръстите си тук и тук — върху моите. Тази преграда е от специална стомана — тя сковава моята Сила, но не може да разкъса кожата ми.
Елена сложи пръстите си, където й каза Стефан. И тогава го докосна. Наистина го докосна. След толкова време.
Никой от двамата не заговори. Елена чу как доктор Мегар се изправи и тихо се отдалечи — за да се присъедини към Сейдж, предположи девойката, ала мислите й бяха изпълнени със Стефан. Двамата просто се гледаха един друг, треперещи, с напиращи сълзи в очите, чувствайки се много млади.
И много близо до смъртта.
— Ти твърдиш, че винаги те карам да го кажеш първа, но този път ще е различно. Обичам те, Елена.
Сълзите рукнаха от очите й.
