— Не е възможно. — За времето, което Мат прекара с възрастната жена, не само се бе изпълнил с уважение към нея, но и я бе обикнал. — Както и да е, не смятам, че е разумно да излизаме навън.
— Скъпи Мат, ти си ми такава утеха — промърмори госпожа Флауърс.
Мат се съмняваше в това. Нали бяха оцелели благодарение на нейните запаси от храна и вода. Дори походното легло бе нейно.
Ако беше сам, той може би щеше да проучи това… необичайно явление. Трите светлинни лъча сияеха изпод земята под такъв ъгъл, че се пресичаха на височината на човешки ръст. Ярки светлини. И с всяка изминала минута ставаха все по-ярки.
Мат затаи дъх. Три лей линии, брей? Господи, това сигурно бе нашествие на чудовища.
Дори не смееше да се надява.
Елена не знаеше дали трябва да каже Съединени щати или Земя, нито дали вратата би могла да я отведе във Фелс Чърч. Не знаеше дали Деймън би трябвало да й посочи име на врата, близо до Фелс Чърч. Но… навярно… с всички тези лей линии…
Вратата се отвори, разкривайки малко помещение, колкото асансьорна кабина.
— Можете ли вие четиримата да носите Стефан и да се сражавате, ако се наложи? — тихо попита Сейдж. И — след секунда, докато проумеят какво иска да каже — проехтяха три писъка на протест с три различни момичешки интонации.
— Не! О, моля те, не! О, не ни
— Нима няма да дойдеш у дома с нас? — попита прямо Мередит.
— Заповядвам ти да влезеш, при това бързо! — нареди му Елена.
— Каква властна жена — промърмори Сейдж. — Е, ами, изглежда Махалото на съдбата отново отмери своя ход. Аз съм само обикновен мъж и се подчинявам.
— Какво? Това означава ли, че идваш с нас? — извика Бони.
— Да, означава, че идвам. — Сейдж вдигна нежно на ръце изнемощелия Стефан и пристъпи в малката кабина зад вратата. За разлика от предишните ключове, които Елена използва днес, този изглежда задействаше асансьора с нещо като гласови команди… или поне така се надяваше. В крайна сметка Шиничи и Мисао се нуждаеха само от един ключ за двамата. А сега няколко души искаха да отидат едновременно на едно и също място.
Надеждата не я напускаше.
Сейдж хвърли на земята старото одеяло на Стефан. Нещо изтрополи върху земята.
— О… — Стефан се протегна немощно към него. — Това е диамантът на моята Елена. Намерих го на пода след…
— Има още много там, откъдето е взет — каза Мередит.
— За него е важен — намеси се Деймън, който вече бе вътре. Вместо да влезе по-навътре в асансьора, в малката кабина, която можеше да изчезне всеки миг, да замине за Фелс Чърч, преди той да се върне, Деймън излезе във фоайето, огледа внимателно пода и коленичи. После бързо взе нещо, изправи се и се върна в кабината.
— Искаш ли да го вземеш, или да остане в мен?
— Нека остане в теб. Пази го… за мен.
Всеки, който познаваше миналото на Деймън, особено отношенията му с Елена и знаеше за древния диамант, принадлежащ на Елена, би казал, че Стефан сигурно е полудял. Но Стефан не беше луд.
Той обхвана ръката на брат си, която държеше диаманта.
— Разчитам на теб — промълви той с едва забележима усмивка.
— Не зная дали сте забелязали — заговори Мередит, — но има един бутон вътре в тази измишльотина.
— Натисни го! — извикаха Сейдж и Бони, но викът на Елена ги заглуши:
— Не,
Беше видяла нещо. В другия край на фоайето пазителите явно не можеха да спрат един невъоръжен гражданин, който влезе в помещението и го прекоси с припряна, но елегантна походка. Беше висок приблизително метър и осемдесет, облечен в снежнобяла туника и панталони, в тон с дългата му бяла коса. Имаше щръкнали лисичи уши и дълга копринена опашка, която се поклащаше след него.
— Затворете вратата! — изрева Сейдж.
— О,
— Може ли някой да ми каже какво, по дяволите, става? — озъби се Деймън.
— Не се тревожи. Това е един приятел от затвора. Мълчалив приятел. Хей, и ти си излязъл! — Стефан му се усмихваше, което бе достатъчно, за да успокои Елена. Новодошлият държеше нещо в протегнатите си ръце, което — едва ли би могло да е това, на което приличаше — вече приближаваше и наистина приличаше на букет цветя.
— Това е китсуне, нали? — попита Мередит, сякаш целият свят бе откачил.
— Един затворник… — обади се Стефан.
— Един крадец! — изкрещя Сейдж.
— Шшт! — сгълча го Елена. — Той вероятно ни чува, дори и да не може да говори.
Китсунето вече бе стигнало до тях. Погледът му се кръстоса с този на Стефан, сетне се плъзна към останалите. Подаде букета, увит в целофан, залепен с дълги стикери, върху които се виждаха някакви магически символи.
— Това е за Стефан — каза той.
Всички, включително и Стефан, ахнаха.
— А сега ще трябва да се справя с досадните пазители — въздъхна китсунето. — Трябва да натиснеш бутона, за да тръгне кабината, красавице — обърна се към Елена.
Елена, която за миг бе вперила очарован поглед в пухкавата опашка около копринените му панталони, се изчерви. Припомни си някои неща. Определени неща, които изглеждаха много различни… в самотната тъмница… в мрака на изкуствено създадената нощ…
О, добре. Стегни се, заповяда си тя.
