— Благодаря ти — рече тя и натисна бутона. Вратите започнаха да се затварят. — Още веднъж ти благодаря! — добави и леко се поклони на китсунето. — Аз съм Елена.
— Йорошику. Аз съм…
Вратата помежду им се затвори.
— Да не би да си се побъркала? — извика Сейдж. — Да вземеш букет от лисица!
— Явно вие го познавате, мосю Сейдж — заключи Мередит. — Как се казва?
— Не зная как се казва. Зная само, че открадна от мен три пети от съкровището на манастира край Сена! Зная, че е експерт, но експерт по измами с карти! Ах!
Последното не беше гневен вик, а тревожно възклицание, защото малката кабина се залюля настрани, сетне се спусна рязко надолу и почти спря, преди да продължи да се движи равномерно.
— Наистина ли ще ни отведе във Фелс Чърч? — попита плахо Бони, а Деймън я прегърна през раменете.
— Ще ни отведе някъде — обеща той. — А след това ще видим. Всички ние умеем да оцеляваме.
— Струва ми се — вметна Мередит, — че Стефан изглежда по-добре. — Елена, която предпазваше Стефан от люшкането на асансьора между измеренията, я стрелна с поглед.
— Наистина ли? Или само така ти изглежда на светлината? Мисля, че би трябвало да се нахрани — додаде тревожно тя.
Стефан се изчерви, а Елена притисна пръсти до устните си, за да не треперят.
— Ще спра кървенето — промърмори Стефан. Но когато се наведе към него, тя бе сигурна, че той ще пие от кръвта й.
Мат и госпожа Флауърс повече не можеха да пренебрегват ослепяващите светлини. Трябваше да излязат навън.
Но точно когато Мат отвори вратата, се показа… е, Мат така и не разбра какво беше това. Нещо се стрелна от земята право нагоре, полетя високо в небето, където постепенно се смаляваше все повече, превърна се в звезда и накрая изчезна.
Метеор да премине през Земята? Но не трябваше ли да е съпроводено с цунамита, земетръси, ударни вълни, горски пожари, а дори и с разкъсване на планетата? След като един метеор при сблъсъка си със земната повърхност е избил всички динозаври…
Насочената нагоре светлина леко помръкна.
— Ох, Господ да ни е на помощ — съвсем тихо промълви госпожа Флауърс с треперещ глас. — Мат, скъпи, добре ли си?
— Да, госпожо. Но… — От прекомерното напрежение Мат не можеше да намери нужните думи. — Какво, по дяволите, беше това?
Леко се изненада, като чу отговора на госпожа Флауърс:
— Тъкмо това се питам и аз!
— Почакайте, там нещо мърда. Дръпнете се назад!
— Скъпи Мат, внимавай с това оръжие…
— Но това са хора! О, Боже мой!
Пред смаяния поглед на Мат група хора започнаха да се изкачват, помагайки си един на друг, от една яма с идеална правоъгълна форма, внезапно зейнала насред лехата на госпожа Флауърс, засадена с ангелика. Ямата беше с идеални правоъгълни очертания и дълбочина навярно около метър и половина.
Мат и госпожа Флауърс чуваха гласове.
— Добре — казваше Елена, като се наведе над ямата. — А сега се хвани за ръцете ми.
Но как само беше облечена! В някаква яркочервена дрипа, през която се виждаха краката й, целите в рани и драскотини. А на всичкото отгоре — е, смело можеше да се каже, че остатъците от роклята й не прикриваха тялото й повече от едни бански. Освен това носеше най-големите и най-блестящи бижута, които Мат някога бе виждал.
Разнесоха се още гласове. Мат направо изпадна в шок.
— Ще внимаваш, нали? Искам да те повдигна…
— Мога сам да се изкатеря. — Това несъмнено беше Стефан.
— Ето, видя ли? — зарадва се Елена. — Той каза, че може сам да се изкачи!
— Oui, но може би едно леко повдигане…
— Сега едва ли е време за мъжкарски изяви, малък братко. — А това, каза си Мат и неволно стисна револвера, беше Деймън. Благословените куршуми…
— Не, искам да се справя сам… добре… успях. Ето.
— Ето! Видя ли! С всяка секунда се подобрява! — зарадва се Елена.
— Къде е диамантът? Деймън? — извика Стефан разтревожено.
— Пазя го на сигурно място. Успокой се.
— Искам да го подържа. Моля те.
— Повече, отколкото искаш да ме прегърнеш? — попита Елена. Нещо се замъгли, след което Стефан отново лежеше в прегръдките на Елена, докато тя му говореше: — Успокой се, успокой се.
Мат ги гледаше смаяно. Точно зад тях се изправи Деймън, сякаш това бе най-естественото нещо на света.
— Аз ще пазя диаманта — решително заяви той. — Ти си гледай момичето.
— Извинете… съжалявам, но… моля, може ли някой да ме измъкне? — А това беше Бони! Бони, звучаща жаловито, но не изплашено или нещастно. Напротив! Бони се кискаше! — Взехме ли всичките торби със звездните сфери?
