Е, това беше тъпо от твоя страна, помисли си Паркър.
— Не, господин Куон — каза съдия Занис. — Смятам за нужно да позволя малко повече свобода на защитата. Възражението ви се отхвърля.
— Може да отговорите, госпожо Бърк — каза Паркър.
— О, господи, не, разбира се. За нищо на света. Не че той не даваше и на нея, и на мен достатъчно поводи, но категорично не.
— Значи вие мразехте Тони?
— С енергията на хиляда слънца — каза тя с лека усмивка, която изглеждаше повече като гримаса.
— А давате ли си сметка, че двете с Кайра си приличате извънредно много? — попита Паркър.
Този път Мериън наистина се усмихна; кожата на лицето ѝ остана изопната, а челото неподвижно, като замръзнало.
— Първо, благодаря ви за невероятния комплимент, господин Паркър. Моят съпруг харесваше този тип жени, макар да подозирам, че в момента бих могла да мина за майка на Кайра. Но, да, благодаря ви. Ние наистина си приличаме.
— Смятате ли, че някой би могъл да ви сбърка с нея?
— Съмнявам се, но още веднъж, поласкана съм от въпроса ви.
— Имате ли черно габардинено палто?
— Разбира се.
— А слънчеви очила като на Джаки Онасис?
— Естествено. Тук е Ню Йорк, господин Паркър.
— А шал „Ермес“?
— Какъв цвят?
— Син.
— Вероятно да. Трябва да проверя.
— Знаете ли кода на асансьора за жилището на Тони Бърк?
— Знам го. Освен ако не го е променил, откакто то беше
— Вие ли бяхте жената във фоайето вечерта на убийството му?
Мериън изобщо не реагира.
— Не съм била аз, господин Паркър.
— Вие ли убихте Тони?
— Не съм аз.
— А знаете ли кой?
— Имам своите подозрения — отвърна тя.
Анди Куон отново скочи на крака, но съдия Занис го изпревари:
— Господин Паркър, дадох ви достатъчно свобода на действие, но току-що достигнахте границата. Свидетелката не е призована, за да ви подава алтернативни теории.
— Ясно, госпожо съдия. Да го кажем така — продължи той, обръщайки се към свидетелката: — Вашите подозрения включват ли Кайра?
Мериън побърза да отговори:
— Не. Предполагам, че мафията го е убила.
Съдия Занис се вбеси.
— Не, не, не! Отговорът се заличава от протокола и съдебните заседатели са длъжни да го игнорират. Госпожо Бърк, вие сте интелигентна жена. Направите ли още веднъж нещо такова, ще има последици. Ясна ли съм?
Мериън и този път не показа никаква емоция.
— Да, госпожо съдия. Напълно.
— Господин Паркър, вашият разпит приключи. Има ли желание за кръстосан разпит?
Анди Куон стана и понечи да тръгне към катедрата, но размисли.
— Не, госпожо съдия, обвинението няма въпроси.
— Госпожо Бърк, свободна сте. Призовете следващия си свидетел, господин Паркър.
— Защитата призовава Едуард Бърк.
На съдия Занис започваше видимо да ѝ писва от този парад на лица с фамилия Бърк.
— Дръжте свидетеля си изкъсо, господин Паркър, изкъсо.
— Разбрах, госпожо съдия. — Той се спря пред масата на защитата, наведе се към Кайра и попита с припрян шепот: —Откъде, по дяволите, Мериън знае теорията, че убийството е поръчано от мафията?
Кайра вдигна рамене.
— Нямам представа. — И добави също шепнешком: — Тя ги направи луди, а?
— Радвам се, че ти е забавно — каза той. — Заради нея обаче без малко не ме подведоха под отговорност за неуважение на съда.
Едуард Бърк беше висок мъж, наследил изправената стойка на майка си, но по някакъв начин излъчваше и земния чар на баща си. Влезе в залата с широка усмивка, като въртеше глава във всички посоки, сякаш за да огрее с топлината ѝ и последния присъстващ. Гъстата му права коса, точно толкова дълга, че да образува изразителен перчем над челото, беше кестенява, някъде по средата между русата коса на майка му и черната на баща му. Носеше тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка, очевидно преценил, че процесът срещу обвинената в убийството на баща му е единственото място, на което не бива да носи червената си грейка, превърнала се в негова запазена марка. Ходеше с тази грейка на всякакви обществени събития. На четиресет и пет, той бе натрупал достатъчно пари, за да спре да работи и да се отдаде на политическа кариера.
От кратката си подготвителна среща с него Паркър бе установил, че за човек, устремен към президентския пост, даването на показания на това дело не е изгодно. Ще — не ще, Едуард носеше фамилното име на баща си, което, разбира се, имаше известна стойност пред слабоинформираните избиратели. Неговите поддръжници били почти изцяло от тази категория, призна той, така че нямал интерес с появата си в съда да им напомня какво мръсно копеле е бил баща му. Не че той някога би използвал подобен език.
— Господин Бърк — започна Паркър, — моля ви да се представите накратко пред съдебните заседатели.
— Разбира се — каза Едуард, като гледаше право в него. — Аз съм син на Мериън и Антонио Бърк. Израснах в Манхатън, завърших университета „Сиракюз“, където открих двете най-важни неща в живота ми: моята изумителна съпруга Анджела и моя Бог и спасител Исус Христос. Всъщност с Анджела се запознахме на сбирка на Християнското студентско дружество в предпоследния курс. Оттогава тя и вярата са смисълът на живота ми.
— Деца?