Сентрал Парк Уест полностью

Паркър вече движеше палците си нагоре-надолу по вътрешната страна на тирантите. Чакай малко, значи това, което каза на заседателите преди трийсет секунди, че не си харесвала името си, е било лъжа? Ти току-що си призна, че си излъгала съдебните заседатели? О, боже господи!

— Преобразяването е било основна тема във вашия живот, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Ами Лизи Подолски става Кайра Подолски, студентка по право в Колумбийския университет, което е доста далече от Истън. После, след като сте завършили право, сте променили официално името си на Кайра Елизабет Полсън, нали, госпожо Бърк?

— Да. Мнозина си сменят имената. Имах и причина, защото всички ми казваха Кайра, но много хора трудно произнасяха Подолски. Така че напълно законно смених името си на Кайра Елизабет Полсън.

Какво, по дяволите, прави тя и защо неми е споменала нито дума за тази идиотщина със смяната на имената? Сега ще дерайлира, а съдебните заседатели се събудиха и поглъщат всяка дума. Мамка му!

— И така, вие станахте Кайра Полсън, преподавател по право, и под това име се запознахте с губернатора на Ню Йорк и станахте Първа дама на щата, госпожа Кайра Бърк. Още едно ново име за вас, нали?

От отговора ѝ буквално капеше сарказъм:

— Правилно.

— Госпожо Бърк, може ли да приемем, че всички тези смени на имената са били част от плана ви самата вие да забогатеете и да имате власт?

Паркър беше вече на крака.

— Възразявам, госпожо съдия!

— Възражението се приема — отвърна рязко съдия Занис. — Задайте следващия си въпрос и нека бъде по същество.

— Да, госпожо съдия — отвърна Куон. — Госпожо Бърк, вашият съпруг беше превърнат в парий, както сте го планирали, нали?

Паркър пусна тирантите си да изплющят и скочи от стола си.

— Възразявам, госпожо съдия. Това са спекулации.

— Приема се — каза съдия Занис. — По същество, господин Куон.

След като се убеди, че е успял да хвърли в смут Кайра, която изглеждаше изнервена, натикана в ъгъла и гневна, Куон смени тактиката и превключи на донякъде съчувствен тон:

— Тони Бърк е бил жесток, безчестен сексуален хищник, това ли казвахте за него на колегите си?

— Да.

— И сте го мислили, нали?

— Да, и още го мисля.

— Той ви е отнел трийсетте, така ли?

— Не разбирам.

— Запознали сте се с него като трийсетгодишна, разделили сте се миналата година, когато сте били на трийсет и девет, а сега, когато сте на четиресет, той е мъртъв.

— Математиката ви е вярна.

— Посветили сте едно десетилетие от живота си, когато сте били в своя разцвет, на един жесток, безчестен сексуален хищник.

— Да, макар в началото да не го знаех.

— Защото ви е излъгал, така ли?

— Да.

— Тоест той ви е подмамил да прекарате с него десет години, през което време сте носили името му.

— Може и така да се каже.

— А нещата, за които ви е лъгал и които е причинявал на жените, са същите неща, на които сте посветили професионалния си живот, за да ги изучавате и да се борите с тях, нали?

— Да. Овластяването на жените и борбата с властовите дисбаланси, позволяващи на мъжете да превръщат жените в жертви, са важна насока от моята работа.

— А сега трябва отново да се преоткривате, така ли?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Кайра Бърк вдовицата, жертва на хищника Бърк заедно с още толкова много жени.

— Това въпрос ли беше?

— Ето го и въпроса, госпожо Бърк. Не е ли вярно, че сте отдали едно десетилетие от живота си на човек, олицетворяващ всичко онова, с което сте се борили?

— Може и така да се каже.

Кайра вече не изглеждаше объркана. Беше хладно преценяваща, клинично точна, почти безмилостна. Паркър беше много разтревожен, изпъваше тирантите си и полагаше големи усилия да изглежда отегчен, едва ли не отнесен нанякъде.

— Как ви накара това да се чувствате? — попита Куон.

— Гневна.

— Гневна? Не мразехте ли Тони Бърк? Чухме първата му съпруга да казва нещо в смисъл, че го мразела с „енергията на хиляда слънца“. Това описва ли акуратно начина, по който сте се чувствали и вие?

— Да, мисля, че да. Изразът не е мой, но улавя донякъде чувствата ми.

— Съжалявате ли, че е мъртъв?

Кайра помълча малко, после повдигна брадичка и отговори спокойно:

— Не, всъщност се чувствам облекчена.

Претъпканата зала изригна в мощен ропот. Малцината заседатели, които си водеха бележки, вдигнаха рязко глави. Съдия Занис заудря с чукчето си.

Паркър вече панически изопваше тирантите си. Репетирахме десет пъти този въпрос. Правилният отговор беше: „Него обичах, но не искам който и да било да изгуби живота си“. Ти какво, полудя ли?

Опиянен от успеха си, Куон повиши глас: