Сентрал Парк Уест полностью

— Да, четири невероятни дечица.

— Споменахте важната роля, която Анджела и християнската вяра играят в живота ви. Влияеха ли те по някакъв начин на отношенията ви с вашите родители?

— Не и с майка ми, която си остана моят най-близък приятел и съветник. Ако не, броим Анджела, разбира се. Но доведе до обтягане на отношенията с баща ми, който беше атеист и не изпитваше особено уважение към религиозните вярвания на околните.

— Какво правихте след колежа?

— Посветих две години на магистратурата си по бизнес администрация в Харвард, после постъпих във фирма за финансов мениджмънт, където работих до миналата година. Напуснах с намерението да прекарвам повече време със семейството си и да търся други начини да служа на нашата велика страна.

Паркър знаеше, че трябва да задава внимателно следващите си въпроси, защото Едуард беше много по-сдържан в подкрепата си за Кайра. Той вече му бе казал на четири очи: „Лично аз не вярвам, че вашата клиентка е убила баща ми, но все пак не е изключено да е била тя. Затова не желая да заемам категорична позиция, ако разбирате какво искам да кажа“.

И Паркър го бе разбрал. Едуард нямаше намерение доброволно да изказва подозрения, че може би мафията е убила баща му, но това нямаше значение, съдия Занис така или иначе нямаше да ги допусне.

— Познавате ли Кайра Бърк?

— Да, разбира се.

— Познавате ли нейни приятели или колеги?

— Много от тях. От разни благотворителни събития и други такива.

— Каква е репутацията ѝ в нейната социална среда?

Едуард се обърна към заседателите и каза с топъл глас:

— Известна е като честна, сърдечна и надарена личност. Мнение, което аз напълно споделям.

Не беше зле, помисли си Паркър, като се има предвид, че е заподозряна в убийството на баща ти. От теб ще излезе страхотен кандидат-президент.

— Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

Анди Куон сякаш не се страхуваше особено от Едуард, но зададе само един въпрос:

— Господин Бърк, вие не сте лично запознат с фактите по делото, нито с показанията, които чуха съдебните заседатели, нали така?

Въпросът беше едновременно глупав и многозначителен, но Паркър не възрази срещу него, още повече че Едуард каза просто „не“.

Дотук не беше зле. Шоуто със семейство Бърк на практика си струваше. Сега ако може и Кайра да кара по сценария…

След обедната почивка дойде ред на Кайра. Това беше нейният най-добър и последен шанс: собствените ѝ показания.

— Добър ден, дами и господа. Господин Паркър, готов ли сте да продължим?

— Да, госпожо съдия. Защитата призовава Кайра Бърк.

Кайра се надигна бавно от масата на защитата и тръгна към свидетелското място. Тя наистина наподобяваше по странен начин първата госпожа Бърк, но днес стилът ѝ изглеждаше значително по-обран след десетсантиметровите токчета на Мериън. За своя голям момент Кайра носеше тъмносиня рокля до коляното със сако в същия цвят и сини обувки с петсантиметрови токчета. Косата ѝ беше прибрана на конска опашка, така че се виждаха дискретните ѝ сребърни обици. Личеше си, че е притеснена.

Насочвана от въпросите на Паркър, тя разказа на съдебните заседатели историята на живота си, точно както бе репетирала с него в кухнята си на Поумандър Уок. Пропаднали и отсъстващи родители, рано починала майка. Отгледана от баба си и дядо си в безличното градче Истън, Пенсилвания. После в Йейл, в Колумбийския, наставнически програми за момичета от рискови групи, разработване на феминистки законови политики, академична кариера в Колумбийския университет, бракът ѝ с Тони, арестът ѝ за убийството му.

— Вие ли убихте Тони Бърк? — попита Паркър с тържествен тон, изговаряйки бавно всяка дума.

Кайра извърна глава към съдебните заседатели и отговори със същия тон и отчетливост:

— Не, не съм.

— Къде бяхте по времето, когато е бил убит?

— В дома си.

— Какво правехте?

— Преглеждах студентски работи на кандидати за стипендия, доколкото си спомням. Това влиза в служебните ми задължения.

— Чухте свидетелски показания, че телефонът ви е бил изключен по това време. Вярно ли е?

— Да. Знам, че звучи старомодно, но винаги изключвам телефона си, когато върша работа, изискваща концентрация.

— Защо просто не изключите звука?

— Защото, ако направя това, знам, че все пак е включен, и си мисля какви есемеси получавам, какви известия пропускам. Проклетото устройство святка с дисплея си и краде от вниманието ми, както си лежи някъде живо. Затова го изключвам. Освен това чета документи на хартия, колкото и праисторически да звучи това.

Паркър вдигна един лист и каза:

— Госпожо съдия, бих желал да прочета съвместна декларация на обвинението и защитата, ако ми разрешите.

— Разрешавам — каза съдия Занис.