Матю Паркър гледаше измъчено, разтривайки лицето си с длан. Имаше уморен вид, но само посребрената му коса издаваше, че е на шейсет години. Беше висок почти метър и деветдесет и в отлична форма благодарение на велоергометъра и басейна, кожата му се бе запазила гладка, а очите — бистри и фокусирани. Сега те примигваха бавно, докато той си припомняше наум молитвата „Дай ми спокойствие, Господи, да приема нещата, които не мога да променя“, втренчен в Кайра. Беше прекарал голяма част от кариерата си във федералната прокуратура, а последните петнайсет години — в частния сектор като адвокат по наказателни дела. Въпреки всичките глупости, изговорени за Марта Стюарт, която уж разцъфтяла в затвора, жени като Кайра Бърк обикновено не се чувстваха добре там. А и Марта бе прекарала само пет месеца в приличащо повече на курорт „изправително“ заведение с най-лек режим, докато Кайра я чакаше доживотна присъда във федерален затвор. Това трябваше да се избегне на всяка цена или поне на цената, на която Паркър бе приел да я представлява: три милиона долара.
Той се бе запознал с Кайра Бърк едва преди две седмици в Двайсет и четвърти полицейски участък. Призори същия ден нюйоркската полиция бе изпълнила заповедта за нейния арест, като бе претърсила и жилището ѝ на Поумандър Уок. Паркър бе събуден в дома си на Бруклин Хайтс от позвъняването на Конър Маккарти — дългогодишен сътрудник на покойния губернатор Тони Бърк. Изглежда, прокурорът на Манхатън бе решил, че Кайра е отговорна за смъртта на съпруга си, и ѝ бе повдигнал обвинение в убийство. Тя бе преминала с белезници на ръцете от патрулната кола до полицейския участък пред десетки репортери, които по някакъв чудодеен начин се бяха събрали по изгрев-слънце на Стотна улица в Манхатън. Загадките на нюйоркското правоприлагане, помисли си Паркър. Той влезе в Двайсет и четвърти участък, известен в полицейските среди като Две-четири, след като Конър Маккарти, инструктиран от Кайра, го бе уверил, че са налице достатъчно финансови ресурси за обезпечаване на неговата най-енергична защита, която да осигури освобождаването ѝ под гаранция до започване на делото.
Паркър я завари легнала на пейката в арестантската килия на Две-четири. Помогна ѝ да се надигне и ѝ се представи. Оттогава всичко около тях се бе превърнало в медиен цирк — факт, който не изпълваше с възторг съдружниците му в адвокатската кантора на Уолстрийт, свикнали да представляват корпорации, заподозрени във финансови престъпления, но не и съпруги, обвинени в убийство.
В началото не му остана време да се запознае със случая в присъствието на клиентката си, но сега, когато първоначалното ѝ изслушване в съда бе минало, а прокуратурата му бе предала копия от всички налични материали по делото, двамата имаха възможност да се опознаят и тя беше информирана какво да очаква.
Подобно на добър следовател Паркър започна с отворени въпроси, оставяйки клиентката си да реши накъде да поеме.
— Е, добре — каза той. — Разкажете ми историята си.
— Да, вашата. Разкажете ми я, сякаш се представяте пред група студенти по право или пред съдебни заседатели.
Той погледна към бележника си — похват, с който знаеше, че предразполага клиентите си да говорят свободно. Известно време тя остана загледана в наведената му глава.