— Заради златното детенце, предполагам. Тя смята, че Едуард трябва да стане президент. Той бил образцов съвременен консерватор: женен за гимназиалната си любов, двамата имат няколко деца, прероден християнин, обявяващ се против абортите и за затягане на граничния контрол. Винаги с новата униформа на отбора — червена грейка, която казва: „Аз може да съм милионер от спекулации с рискови капитали, но ще се боря за вас и останалите бедняци“. Нощем не можела да заспи, представяла си своята стая в Белия дом, онази, в която Барак Обама пусна да живее майката на Мишел. Разбира се, Тони нямаше намерение да позволи това да се случи, толкова беше луд, че не допускаше синът му да постигне нещо повече от него. Не бих я винила, ако наистина тя го е убила.
— Е, добре. Може би е Мериън. Кой друг?
— Едуард би имал същия мотив, предполагам. Аз бих започнала от него, ако не беше мафията. Не съм в течение точно кой и какво, но Тони буквално вонеше на мръсотия от подземния свят. Никога не съм знаела подробности, но до мен стигаха слухове, че дълго време е вършел услуги на някои много лоши хора. Обществени поръчки, нагласени търгове, проблеми с профсъюзите, разрешителни за строеж. Той наричаше това „в служба на избирателя“, но тези хора не бяха редови избиратели. Те го държаха с нещо, така и не разбрах с какво. Кой знае по какъв начин ги е прецакал навремето, но откакто вече не беше на власт, а и нямаше шансове да се завърне, понеже светът научи какъв развратник и мръсник е, те едва ли са понасяли лесно мисълта, че са прецакани.
— Ясно. Кой друг?
— Ами всяко от момичетата, попаднали в ръцете му, или техни близки. Вижте, този човек беше като Харви Уайнстийн. Кой знае на колко момичета — е, да кажем, жени, но той харесваше съвсем млади — е причинил болка и после ги е захвърлил. Нищо чудно, че някои от тях биха желали да си плати за това.
— Разбрах. И така, какво от всичко това искате да разкрием пред медиите?
Кайра помисли няколко секунди, после започна да диктува:
— Ето какво, според мен трябва да започнете да спускате до медиите, без посочване на източник, разбира се…
Паркър въздъхна и отвори на следващия празен лист.
— … Кайра Бърк е невинна жертва на медиен тормоз и на прокурори с политически амбиции. Отгледана от баба си и дядо си, дълбоко вярващи хора, тя се е издържала сама по време на следването си и се е посветила на служба на обществото чрез правото. Но нейният живот е съсипан от един много по-възрастен развратник и интригант, сексуален хищник, който се е опитал да я унищожи, както много други жени преди нея. За щастие, тя успява да се отскубне от него и да се фокусира върху преподаването на надарени млади хора само за да бъде обвинена — в един жесток обрат на съдбата — в убийството на мъжа, от когото вече успешно се е спасила. Сега, неоснователно обявена за виновна от таблоидите, тя отново е жертва. Производството срещу нея е извращение на правосъдието.
Писалката на Паркър дращеше бясно по листа.
— Току-що ли измислихте всичко това?
Кайра се засмя.
— Имам много свободно време.
Това беше една от онези есенни сутрини, които напомнят за приближаващата зима. Но Нора не усещаше това, докато крачеше през мразовития Хоубоукън. Днес майка ѝ щеше да заведе Софи на училище, защото тя беше изцяло превключила на прокурорски режим и съзнанието ѝ вече беше в съдебната зала. Докато си купуваше бейгъл с крема сирене на Седма улица, тя планираше деня си в съда. Докато пристъпваше в тълпата по стълбите към гарата за краткото пътуване до Манхатън, вече мислеше за ключовите си свидетели.
Дори не забеляза заглавията на таблоидите, които крещяха от вестникарските будки. „Дейли Нюз“ бе използвал прякора на убития бивш губернатор, изобличен в системен сексуален тормоз малко преди смъртта си: ПРОЦЕСЪТ ЗА УБИЙСТВОТО НА ГУБЕРНАТОРА ЛЮБОВЧИЯ ЗАПОЧВА. „Ню Йорк Поуст“ беше взел на мушка обвиняемата: УБИЙЦАТА КАЙРА НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА. Разбира се, Нора знаеше, че делото за убийство срещу Кайра Бърк, бившата съпруга на покойния губернатор, е насрочено да започне скоро, но това беше местен случай и с него се занимаваше прокурорът на Манхатън. Докато тя беше федерален прокурор, съдеше мафиоти и не се интересуваше от „Губернатора любовчия“ и „Убийцата Кайра“. Чувствата в известен смисъл бяха взаимни; медиите не се интересуваха особено от дела срещу мафиоти, сякаш не им пукаше, че високоинтелигентни и опасни престъпници са още на свобода, и пет пари не даваха, че неуловимият Доминик д’Амико, по прякор Носа, най-после ще влезе в затвора.