Около кораба плуваха тюлени, които подаваха над водата клоунските си лица и отново се гмуркаха с плясък. Вятърът, който разбиваше на хиляди дребни пръски гребените на вълните, беше чудовищно студен. Той се провираше през всяка пролука на вълчето палто на Лира и скоро ръцете й се вкочаниха, а лицето й изтръпна от студа. Панталеймон се беше превърнал в хермелин и топлеше шията й, но въпреки това беше прекалено студено, за да стои човек навън без работа, и Лира побърза да слезе долу, за да закуси с обичайната каша и да надникне през илюминатора в салончето.
В залива водата беше спокойна и когато минаха масивния вълнолом, люшкането съвсем изчезна и Лира се почувства непривично. Двамата с Панталеймон стояха и гледаха как корабът мудно приближава кея. През следващия час ръмженето на мотора заглъхна и се превърна в глухо боботене, разнасяха се команди и викове, хвърляха се въжетата, спускаха се траповете и шлюзовете се отваряха.
— Хайде, Лира — каза Отец Корам. — Готов ли е багажът ти?
Вещите на Лира бяха опаковани още от сутринта. От нея се искаше само да изтича до каютата, да грабне пазарската торбичка и да излезе на палубата.
Първото, което направиха с Отец Корам на брега, беше да посетят дома на Консула на вещиците. Не беше трудно да го открият — целият градец беше струпан около залива и единствените по-внушителни постройки бяха къщата на губернатора и параклисът. Консулът на вещиците живееше в зелена дървена къща, от която се виждаше морето, и когато дръпнаха звънеца, звънът му отекна силно на тихата уличка.
Един слуга ги въведе в малък салон и им поднесе кафе. Не след дълго се появи и самият Консул. Беше дебел мъж с червендалесто лице и строг черен костюм, който се представи като Мартин Ланселиус. Демонът му беше малка змия със същия наситен зелен цвят като блестящите му очи — единственото в облика му, което напомняше за връзката му с вещиците, макар че Лира никак не беше сигурна как точно трябва да изглежда един представител на това племе.
— С какво мога да ви бъда полезен, Отче Корам? — попита той.
— С две неща, доктор Ланселиус. Първо, бих искал да вляза във връзка с една вещица, която срещнах преди няколко години в Блатната страна в Източна Англия. Казва се Серафина Пекала.
Доктор Ланселиус си записа нещо със сребърен молив.
— Преди колко време се срещнахте с нея? — попита той.
— Има вече около четирийсет години. Но мисля, че тя ще си спомни.
— А кое е второто, за което ще ви е нужна помощта ми?
— Аз представлявам няколко цигански семейства, изгубили деца. Имаме основания да смятаме, че съществува организация, която отвлича децата, наши и чужди, и ги кара на север с някаква неизвестна цел. Бих искал да знам дали вие или някой от вашите хора е чувал нещо за това.
Доктор Ланселиус отпи от кафето си с непроницаемо изражение.
— Възможно е и да сме чули нещо за подобна дейност — отвърна той. — Но, знаете ли, отношенията ни със северняците са изключително дружески. Едва ли ще бъде оправдано да ги безпокоим.
Отец Корам кимна с разбиране.
— Напълно сте прав. И аз не бих ви притеснявал, ако имаше някакъв друг начин да се сдобием с информация. Точно затова ви попитах най-напред за Серафина Пекала.
Сега доктор Ланселиус на свой ред кимна с разбиране. Лира следеше тази игра с интерес и уважение. Зад нея се криеха много други неща и вече беше ясно, че Консулът е на път да вземе решение.
— Добре — каза той. — Това, разбира се, е вярно и вие разбирате, че името ви не ни е непознато, Отче Корам. Серафина Пекала е кралица на един от клановете на вещиците в района на езерото Енара. Колкото до другия ви въпрос, ясно е, че такава информация не може да стигне до вас чрез мен.
— Естествено.
— Е, в такъв случай ще ви кажа, че тук, в този град има клон на една организация, наречена Изследователска компания за развитие на Севера, която уж търси полезни изкопаеми, но всъщност е под ръководството на така наречения Жертвен съвет в Лондон. Тази организация, доколкото подразбрах, внася деца. Това не се знае от всички в града — правителството на Норвегия официално не е информирано. Децата се отвеждат някъде във вътрешността на страната.
— Знаете ли къде, доктор Ланселиус?
— Не. Ако знаех, щях да ви кажа.
— А знаете ли какво става с тях след това?
За пръв път доктор Ланселиус погледна Лира. Тя му отвърна с твърд поглед. Малката зелена змия, увита около шията на Консула, вдигна глава и му прошепна нещо, а тънкият й език се стрелкаше към ухото му.
— Чувал съм да се говори в тази връзка за
— А в момента в града има ли някакви деца? — попита Отец Корам.
Той милваше демона си, който седеше в скута му, но беше нащрек. Лира забеляза, че голямата котка е спряла да мърка.
— Мисля, че не — отвърна доктор Ланселиус. — Група от двайсетина деца пристигна преди седмица и замина онзи ден.
