Но плискащата се долу вода, движението на въздуха, дръзките светлини на кораба, прорязващи мрака, грохотът на мотора и миризмата на сол, риба и каменовъглен спирт и така бяха достатъчно вълнуващи. Вълнението й още повече се усили, когато корабът навлезе сред безкрайните простори на Германския океан. Когато я повикаха за вечеря, тя никак не беше гладна, но реши, че ще е добре да полегне за малко заради Панталеймон, защото бедното създание вече страдаше от жесток пристъп на морска болест.
Така започна пътешествието й на север.
Джон Фаа и останалите водачи решиха, че ще поемат към Тролезунд, главното пристанище на Лапландия. Вещиците имаха консулство в града, а Джон Фаа знаеше, че без тяхна помощ или поне доброжелателния им неутралитет няма да могат да спасят пленените деца. Той обясни замисъла си на Лира и на Отец Корам на другия ден, когато морската болест на Лира беше попреминала. Слънцето грееше ярко, а зелените вълни се устремяваха срещу кораба и се разбиваха, пръскайки водопади от бяла пяна. На палубата духаше лек бриз и цялото море искреше от светлина и движение. Лира почувства как и последните остатъци от болестта я напускат. Сега, когато Панталеймон беше открил удоволствието да се рее като чайка или буревестник и да докосва в бръснещ полет гребените на вълните, тя беше твърде погълната от възторга му, за да се търкаля в леглото.
Джон Фаа, Отец Корам и още двама-трима души стояха на кърмата и си говореха на слънце, обсъждайки какво да предприемат по-нататък.
— Отец Корам познава лапландските вещици — каза Джон Фаа. — И ако не се лъжа, имат някакви отдавнашни уговорки.
— Прав си, Джон — потвърди Отец Корам. — Това беше преди четиридесет години, но за вещиците те са нищо. Някои от тях живеят много пъти по толкова.
— Как се стигна до тези уговорки? — попита Адам Стефански, който отговаряше за бойния отряд.
— Спасих живота на една вещица — обясни Отец Корам. — Тя падна от небето, а след нея се спусна голяма червена птица, каквато никога не бях виждал. Вещицата беше ранена и падна в блатото, а аз тръгнах да я търся. Когато я открих, тя се давеше. Качих я на лодката и застрелях птицата, която падна в тресавището за мое голямо съжаление, защото беше огромна и червена като пламък.
Мъжете се размърдаха, някои от тях ахнаха, очаровани от историята на Отец Корам.
— След като я качих на лодката — продължи той, — преживях най-големия потрес в живота си, защото тази млада жена нямаше демон.
Последните му думи прозвучаха като: „Тя нямаше глава.“ Самата мисъл за това беше противна. Мъжете потрепериха, а демоните им настръхнаха и нададоха жални викове. Панталеймон пропълзя и се сгуши на гърдите на Лира, която усети тупкането на сърцето му.
— Поне така беше на пръв поглед — каза Отец Корам. — Като я видях да пада от въздуха, аз веднага се досетих, че е вещица. Видът й беше на жена, по-слаба от някои и по-хубава от повечето жени, които познавах, но като не видях демон, аз се ужасих.
— А вещиците наистина ли нямат демони? — попита Майкъл Канцона.
— Сигурно са невидими — предположи Адам Стефански. — Той е бил там, но Отец Корам просто не го е виждал.
— Грешиш, Адам — възрази Отец Корам. — Той не беше там. Вещиците имат способността да се разделят с демоните си на по-голямо разстояние от нас. Ако се наложи, могат да пращат демоните си надалеч — по земята, в облаците или на дъното на океана. А тази вещица още не беше се съвзела, когато след около час долетя демонът й, усетил страха и болката й. И съм сигурен, макар тя така и да не си призна, че голямата червена птица беше демонът на друга вещица. Господи, като осъзнах това, тръпки ме побиха! Трябваше да възпра ръката си. Но злото вече беше сторено. И все пак аз й бях спасил живота и тя ми остави знак и ми каза да я повикам, ако изпадна в нужда. Веднъж вече ми прати помощ, когато скрелингите ме улучиха с отровна стрела. Влизали сме във връзка и друг път… Вече много години не съм я виждал, но тя ще си спомни.
— А тази вещица в Тролезунд ли живее?
— Не, вещиците живеят в горите или в тундрата, а не в пристанищата сред хората. Техен дом е пущинакът. Но имат консул там и аз ще й пратя вест, имате думата ми.
Лира искаше да научи повече за вещиците, но мъжете заговориха за горивото и за запасите от храна и тя предпочете да разгледа кораба. Обиколи го от носа до кърмата и скоро се запозна с един истински моряк, като започна да го цели със семките от ябълката, която беше яла на закуска. Морякът, спокоен едър мъж, я наруга, тя му отвърна със същото и после двамата станаха големи приятели. Той се казваше Джери. Благодарение на него Лира разбра, че най-добрият начин да избегнеш морската болест е да се занимаваш с нещо и че дори черна работа като търкането на палубата може да носи удоволствие, ако го правиш по моряшки. Тази идея много й допадна и по-късно тя сгъна одеялата на леглото си по моряшки, подреди си вещите по моряшки и дори вече наричаше това
