— Той през цялото време ни е казвал за тези неща — каза Лира. — Трябваше да го слушаме. А с това нещо какво ще правим, Отче Корам? Можем ли да го убием?
— Не знам дали може да се направи нещо. Просто ще го държим затворено и няма да го пускаме. Повече ме притеснява другото, което избяга. Сега сигурно вече лети към госпожа Колтър, за да й съобщи, че те е видяло. Дяволите да ме вземат, какъв глупак съм!
Той се порови из бюфета и измъкна цилиндрична тенекиена кутия от тютюн, десетина сантиметра в диаметър. Беше пълна с гайки и бурмички, но Отец Корам ги изсипа и избърса кутийката с чисто парцалче, после захлупи чашата отгоре, но не махна картончето от отвора.
Няколко минути дебнаха съществото, докато най-сетне го вкараха в кутийката, после завиха здраво капачката.
— Качим ли се веднъж на кораба, ще го запоя — обеща Отец Корам.
— Но часовникът никога ли не спира? — попита Лира.
— Ако е обикновен часовник, ще спре. Но както ти казах, този през цялото време е навит докрай благодарение на закрепения за пружината дух. И колкото повече се мъчи той да се освободи, толкова по-стегнато се навива пружината. Дай сега да го скрием тоя красавец.
Той уви кутийката в парче вълнен плат, за да заглуши бръмченето, и я пъхна под леглото си.
Вече се беше стъмнило и Лира се вглеждаше през прозореца в приближаващите се светлини на Колби. Тежкият въздух се сгъстяваше в мъгла и когато стигнаха пристана на Димния пазар, всичко вече се беше размило и избледняло. Мракът се забули в сребристосив перлен воал, който покри тъмните складове и крановете, дървените сергии и гранитната сграда с множество комини, дала името на пазара, където денонощно висяха и се опушваха над миризливи дъбови цепеници нанизи с риба. Комините внасяха своя дял в окадяването на въздуха, а приятният аромат на пушена херинга, скумрия и треска сякаш се издигаше от самия паваж.
Лира, загърната в мушама с огромна качулка, която скриваше издайническата й коса, вървеше между Отец Корам и кормчията. Трите демона бяха нащрек, надничаха зад ъглите и се ослушваха за стъпки.
Те обаче бяха единствените минувачи. Жителите на Колби си бяха по домовете и сигурно в този час си сръбваха ябълкова ракия край бумтящите печки. Докато стигнаха доковете, не срещнаха жива душа, а първият човек, който ги посрещна там, беше Тони Коста, който пазеше на портата.
— Слава богу, че се добрахте — каза той, докато ги пропускаше да минат. — Току-що научихме, че стреляли по Джак Верховен и потопили лодката му, а за вас никой не беше чувал. Джон Фаа вече е на борда и гори от нетърпение да отплаваме.
Корабът се видя огромен на Лира. В средата бяха рулевата рубка и коминът, над покритата с платнен навес палуба се издигаха полубакът и як кран, от илюминаторите и мостика струеше жълта светлина, а в подножието на стенгата светеше ослепително бяло. На палубата трима-четирима моряци работеха нещо, но Лира не можеше да види какво.
Тя забърза по трапа пред Отец Корам и се огледа развълнувано наоколо. Панталеймон се превърна в маймунка и тутакси се изкатери по крана, но тя го нахока и го накара да слезе. Отец Корам настояваше да стоят вътре.
Слязоха по някакви стълби и се озоваха в малък салон, където Джон Фаа тихо разговаряше с Никълъс Рокби, капитана на кораба. Джон Фаа не правеше нищо припряно. Лира зачака да я поздрави, но той продължи с напътствията си за прилива и управлението на кораба и едва тогава се обърна към новодошлите.
— Добър вечер, приятели. Горкият Джак Верховен е мъртъв, може би вече сте чули. А момчетата му са пленени.
— Ние също имаме лоши новини — каза Отец Корам и разказа за срещата им с летящите духове.
Джон Фаа поклати едрата си глава, но не ги укори.
— Къде е сега това създание? — попита той.
Отец Корам извади тенекиената кутийка и я постави на масата. Отвътре долетя такова яростно бръмчене, че кутийката се разклати.
— Чувал съм за тия часовникови дяволи, но никога не съм ги виждал — каза Джон Фаа. — Едно знам: няма начин да ги укротиш или да ги пратиш да си вървят по живо, по здраво. Няма смисъл и да им окачиш оловни тежести и да ги пуснеш на дъното на океана, защото един ден металът ще ръждяса и дяволът пак ще излезе на свобода и ще преследва детето, където и да се намира. Не, ще трябва да го държим при нас и да си отваряме очите на четири.
Тъй като беше единствената жена на кораба (Джон Фаа все пак беше решил след дълъг размисъл да не вземат жени), Лира имаше отделна каюта. Вярно, не беше голяма — малко по-широка от килер, с една койка и илюминатор. Тя напъха малкото си вещи в чекмеджето под леглото и бързо изтича горе, облакъти се на перилата и се загледа в изчезващия английски бряг, по-точно в онова, което се виждаше от него в мъглата.
