След два дни в морето Лира реши, че е родена за такъв живот. Обикаляше кораба от машинното отделение до мостика и скоро беше на
Междувременно напредваха на север и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Запасите от дрехи на кораба бяха претърсени основно, за да й намерят мушама, която да скъсят според ръста й, а Джери й показваше как се шие — умение, което тя охотно възприемаше от него, макар в „Джордан“ да се отнасяше с презрение към това занимание, колкото и да се опитваше госпожа Лонсдейл да я научи. Двамата заедно ушиха водонепроницаема торбичка за алетиометъра, която се връзваше на кръста — в случай че Лира падне в морето, според собствените й думи. Тя заставаше облакътена на перилата, облечена в мушамата си и с нахлупена качулка, а жилещите водни пръски я обсипваха от глава до пети и мокреха палубата зад нея. Пристъпите на морска болест все още я измъчваха от време на време, особено когато вятърът се усилеше и корабът се залюлееше тежко над гребените на сиво-сините вълни. Тогава Панталеймон правеше всичко възможно да й отвлече вниманието, като се превръщаше в буревестник и докосваше вълните в стремителен полет, а тя усещаше безкрайното му опиянение от стихията и забравяше за пристъпа. От време на време Панталеймон се опитваше да се превърне в риба, а веднъж дори взе участие в игрите на стадо делфини, за тяхна голяма изненада и удоволствие. Лира стоеше трепереща под качулката си и се заливаше от смях, когато любимият й Панталеймон, гладък и могъщ, изскачаше и се извиваше във въздуха заедно с още половин дузина стремителни сиви силуети. Изпитваше удоволствие, но я парваше и нещо друго — болка и страх при мисълта, че това може би му е по-близко и скъпо от нея.
Приятелят й Джери беше наблизо и спря за миг работата си, за да погледа как демонът на момичето играе с делфините. Неговата чайка беше пъхнала глава под крилото си и стоеше на кабестана. Той разбираше добре чувствата на Лира.
— Спомням си, че когато за пръв път тръгнах на плаване, моята Белизария още нямаше постоянна форма, толкова млад бях. На нея й харесваше да бъде делфин и аз много се боях, че ще си остане такава. На първия ми кораб имаше един стар моряк, чийто демон беше делфин, и той не можеше да излезе от морето. Беше прекрасен моряк, най-добрият навигатор, когото съм виждал, можеше да направи цяло състояние като рибар, но не беше щастлив. Така си остана до самата си смърт и го погребаха в морето.
— Защо трябва демоните да приемат постоянна форма? — попита Лира. — Иска ми се Панталеймон да може винаги да се променя, а и той би искал същото.
— Е, винаги става така и така ще бъде. Това е част от порастването. Ще дойде време, когато ще се умориш да го гледаш как постоянно се променя и ще поискаш да си остане един и същ.
— Никога!
— О, ще видиш. И ти като всички останали момичета ще поискаш да пораснеш. Но постоянната форма си има своите предимства.
— Какви са те?
— Ще знаеш що за човек си. Вземи старата Белизария. Тя е чайка, и аз също съм донякъде чайка. Не съм велик, красив и блестящ, но съм жилав и мога да оцелея навсякъде и да си намеря късче хляб и компания. Това си струва да се знае. И когато демонът ти приеме неизменна форма, и ти ще знаещ какъв човек си.
— А ако демонът приеме форма, която не ти харесва?
— Това ще е много досадно, но има много хора, които искат демонът им да е лъв, а трябва да се примиряват с пудел. И докато се научат да приемат нещата такива, каквито са, хабят много нерви и се терзаят.
Лира обаче имаше чувството, че никога няма да порасне.
Една сутрин във въздуха се носеше друг мирис и корабът се движеше по друг начин — вместо да се спуска и издига, той се люлееше странно от една страна на друга. Минута след като се събуди, Лира вече беше на палубата и се взираше жадно в сушата — толкова странна гледка след всичката тази вода! Макар да бяха прекарали в морето едва няколко дни, на нея й се виждаха цяла вечност. Право пред кораба изникна планина, обградена от зеленина и увенчана с бяла снежна шапка, а под нея беше заливът с малкия град около него. Дървени къщи със стръмни покриви, островърх параклис, малко пристанище с кранове и облаци от кръжащи и кряскащи чайки. Миришеше на риба, но към нея се примесваха и ароматите на земята — на борова смола и пръст, на животни и тор. И на още нещо, което би могло да бъде сняг — студено, безлико и диво. Мирисът на севера.
