Шантарам полностью

— Смахната работа — измърморих. Мадам Жу всъщност не ме интересуваше, но исках Карла да продължава да говори. Гледах как розовочервените й устни оформят всяка дума — устни, които бях целунал само преди дни, а говорещата й уста бе съвършеният образ на идеална плът. Тя можеше да чете и вестник отпреди месец и аз щях да наблюдавам със същата наслада лицето й, очите й и устните й, докато говори. — Защо го прави?

— Какво да прави? — Очите й се присвиха, когато зададе въпроса.

— Защо се крие така?

— Според мен никой не знае. — Тя извади две пурети, запали ги и ми даде едната. Ръцете й трепереха. — Както казах и преди, за нея разправят много шантави неща. Чувала съм, че била ужасно обезобразена от катастрофа и затова крие лицето си. Казват, че на снимките белезите били ретуширани. Чувала съм да твърдят, че била болна от проказа или от някаква друга болест. Един мой приятел разправя, че изобщо не съществувала. Според него това било лъжа, някакъв заговор, с цел да се прикрие кой е истинският собственик на заведението и какво става там.

— А ти как мислиш?

— Аз… съм разговаряла с нея през паравана. Мисля, че тя е толкова невероятно суетна, до психопатия, и се мрази, че остарява. Според мен тя не може да понесе това, че вече не е съвършена. Много хора твърдят, че е била красива. И наистина, ще се изненадаш. Много хора го твърдят. На снимките няма да й дадеш повече от двайсет и седем — трийсет. Няма никакви бръчки. Няма сенки под очите. Всяко черно косъмче си е на мястото. Мисля, че тя е толкова влюбена в красотата си, че никога няма да позволи на никого да я види такава, каквато е. Мисля, че тя е… тя все едно е лудо влюбена в себе си. Дори и деветдесет да доживее, тези ежемесечни снимки пак ще показват същата трийсетгодишна загадка.

— Как така знаеш толкова много за нея? — попитах. — Как се запозна с нея?

— Аз съм фасилитатор. Беше по работа.

— Това не ми говори много.

— Колко ти трябва да знаеш?

Въпросът беше простичък и имаше прост отговор. — Обичам те и искам да знам всичко — но в гласа й имаше рязка нотка, а в очите й — студена светлина, и аз се разколебах.

— Карла, не се опитвам да нахалствам, не знаех, че това е толкова деликатна област. Познавам те повече от година и вярно, не съм те виждал всеки ден, нито дори всеки месец, но никога не съм те разпитвал с какво се занимаваш и как си изкарваш прехраната. Не мисля, че това ме прави нахалник.

— Аз свързвам хората — каза тя, поуспокоена — и се грижа те да се забавляват достатъчно, за да сключват сделки. Плащат ми, за да ги поддържам в настроение за сделки и им осигурявам каквото поискат. Някои от тях, всъщност те са доста, искат да посетят Двореца на мадам Жу. Истинският въпрос е защо хората са толкова луди по нея. Тя е опасна. Според мен е напълно луда. Но хората са готови на всичко, за да се запознаят с нея.

— Ти как мислиш?

Тя въздъхна, раздразнена.

— Не мога да ти кажа. Не е само сексът. Да, най-хубавите чужденки в Бомбай работят за нея и тя ги обучава на някои твърде странни специалитети, но хората щяха да ходят при нея дори и там да нямаше разкошни момичета. Не го разбирам. Правила съм онова, което искат хората, и съм ги водила в Двореца. Неколцина дори успяха да се срещнат с нея лично — като мен, през паравана, но така и не съм успяла да го проумея. Излизат от Двореца, все едно са били на аудиенция при Жана д’Арк. Изпадат в луд възторг. Но не и аз. Мен от нея ме полазват тръпки, винаги е било така.

— Ти май не я харесваш особено?

— Още по-лошо. Аз я мразя, Лин. Мразя я и ми се иска да умре.

Беше мой ред да се оттегля от разговора. Увих се в мълчанието като в шал и се загледах отвъд меко изваяния й профил в мърлявата красота на улицата. В действителност тайнствеността на мадам Жу никак не ме вълнуваше. Тогава нямах никакъв интерес към нея, освен мисията, възложена ми от Карла. Бях влюбен в красивата швейцарка, която седеше до мен в таксито, и тя сама по себе си бе достатъчно тайнствена. Нея исках да опозная. Исках да знам защо е дошла да живее в Бомбай и каква е връзката й със странностите на мадам Жу, и защо никога не говореше за себе си. Но без значение колко силно исках да узная… всичко… всичко за нея, не можех да настоявам. Нямах право да разпитвам за повече, защото и аз пазех всичките си тайни от нея. Бях я излъгал, че идвам от Нова Зеландия и нямам семейство. Дори не й бях казал истинското си име. И тъй като бях влюбен, бях попаднал в капана на тези измислици. Тя ме целуна и това беше хубаво; честно и хубаво. Но не знаех дали истината в тази целувка за нас е начало или край. Най-силната ми надежда беше тази мисия да ни събере. Надявах се да е достатъчна, за да пробием и двамата своите стени от тайни и лъжи.