Намирахме се в една „Земна пчела“ — вездесъщите жълто-черни таксита — и пътувахме в южна посока през Стоманения пазар. Движението беше натоварено. Стотици дървени колички — по-дълги, по-високи и по-широки от автомобил — когато бяха натоварени догоре, се влачеха между автобусите и камионите, бутани от боси носачи, по шестима на количка. Главните улици на Стоманения пазар бяха претъпкани от малки и средни дюкяни. Там се продаваха всевъзможни метални домашни потреби — от газови котлони до мивки от неръждаема стомана — и повечето артикули от желязо и ламарина, нужни на строителите, на декораторите и за оборудване на магазини. Самите дюкяни бяха украсени с лъскави метални стоки, наредени в такова идеално лъснато изобилие и така изкусно, че често привличаха обективите на туристите. Зад лъскавата суматоха на търговията по главните улици обаче имаше скрити сокаци, където мъже, на които им плащаха центове, а не долари, работеха край черните мръсни пещи, за да изработят тези лъскави изкушения.
Прозорците на таксито бяха отворени, но през тях не влизаше никакъв полъх. На улицата, сред влачещото се като охлюв движение, беше горещо и задушно. По пътя се отбихме в апартамента на Карла, където смених фланелката, джинсите и обущата си за чифт официални обувки, черни панталони с консервативна кройка, колосана бяла риза и вратовръзка.
— В момента единственото, от което искам да се измъкна, са тези дрехи — измърморих.
— Че какво им е? — попита тя с палава искрица в очите.
— Ужасни са и ми причиняват сърбеж.
— Ще им свикнеш.
— Дано не попаднем в катастрофа, много ще ми е гадно да ме убият така облечен.
— Всъщност доста ти отиват.
— Ох, мамка му, направо ме зарадва.
— Я стига! — скастри ме тя и изви устни в любезна усмивчица. Нейният акцент — акцентът, който бях започнал да обичам и смятах за най-интересния в света — придаваше на всяка дума звучност, която ме вълнуваше. Музиката на този акцент беше италианска, формата — немска, хуморът и нагласата — американски, а цветът му — индийски. — Да държиш толкова на неофициалното облекло си е вид суетност. И е доста високомерно.
— Не се обличам неофициално, просто мразя дрехите.
— Не, не е вярно, ти
— Що за твърдение? Имам един чифт обувки, един чифт джинси, една риза, две фланелки и две-три лунги. Това е целият ми гардероб. Когато не ги нося, висят на един пирон в колибата ми.
— Тъкмо това ти казвам и аз. Толкова обичаш дрехите, че не понасяш да носиш друго, освен малкото неща, които са ти удобни.
Заопипвах твърдата яка на ризата.
— Ами, Карла, тези дрехи са всичко друго, но не и удобни. Но защо има толкова много мъжки дрехи у вас? Имаш повече мъжки дрехи от мен.
— Последните двама мъже, които живяха с мен, доста бързаха, като си тръгваха.
— Толкова бързаха, че си зарязаха дрехите?
— Да.
— Защо?
— На единия… спешно му възникна много работа — каза тя тихо.
— Каква работа?
— Нарушаваше куп закони и вероятно не би искал аз да говоря за това.
— Ти ли го изрита?
— Не.
Каза го безизразно, но с такова недвусмислено чувство на съжаление, че реших да не продължавам.
— Ами… другият?
— Не ти трябва да знаеш.
Много исках да знам, но тя извърна лице и се загледа през прозореца. И в този жест имаше някаква окончателност, която предупреждаваше и забраняваше. Бях чувал, че Карла е живяла с някакъв мъж на име Ахмед, афганец. Хората не говореха много за това и предполагах, че са се разделили още преди години. Откакто я познавах — от една година — тя живееше сама в апартамента си и до този момент не бях осъзнал доколко дълбоко този неин образ се бе просмукал в моята представа коя е тя и как живее. Въпреки възраженията й, че не обичала да живее сама, аз мислех, че тя е от хората, които никога не живеят с други хора — някой, който пуска хората да погостуват и дори да преспят, но никога повече от това.
Гледах тила й, малката част от профила й, едва забележимата извивка на гърдите й под зеления шал и дългите, тънки пръсти, сплетени като за молитва в скута й, и не можех да си я представя да живее с някого. Закуска и голи гърбове, шумове от банята и лоши настроения, домашни и полусемейни — невъзможно беше да я видя такава. Това беше извратено, но ми беше по-лесно да си представя Ахмед, афганецът съквартирант, когото никога не бях виждал, отколкото да си я представя друга, а не сама и… пълноценна.
Мълчахме пет минути — мълчание, калибрирано от бавния метроном на брояча. Оранжево знаменце, окачено на таблото, обявяваше, че шофьорът, като мнозина други в Бомбай, е от Утар Прадеш, голям и гъсто населен щат в североизточна Индия. Бавният ни напредък в задръстването му даваше много възможности да ни огледа в огледалото за обратно виждане. Беше заинтригуван. Карла го заговори на гладък хинди и му даде точни указания, улица по улица, как да стигне Двореца. Бяхме чужденци, които се държаха като местни. Той реши да ни изпита.
— Ама че движение, сестра му да таковам! — измърмори той на уличен хинди, все едно на себе си, но очите му не се отделяха от огледалото. — Днеска целият шибан град се е запекъл.
