Шантарам полностью

Мадам Жу заговори отново, много бързо и на друг език. Предположих, че е немски. Звучеше сурово, заплашително и сърдито, но тогава аз не знаех немски и думите биха могли да са по-любезни, отколкото ми прозвучаха. Карла отговаряше от време на време с Ja и Natiirlich nicht, но не каза почти нищо друго. Тя се люлееше насам-натам, седнала с подгънати крака, с ръце в скута и затворени очи. И както я наблюдавах, тя се разплака. Сълзите бликнаха и потекоха изпод затворените й клепачи като мънистата на броеница. Някои жени се разплакват лесно. Сълзите капят леко като благоуханни дъждовни капки в слънчогледов цвят и оставят лицето чисто, свежо, лъчезарно. Други жени плачат трудно и цялата им прелест се сгърчва в агонията. Карла беше от тях. Ужасно страдание бе изписано в ручейчетата на тези сълзи и на мъката, разкривила лицето й.

Иззад решетката дрезгавият глас продължаваше да говори с плюещи съскави звуци и скърцащи слова. Карла се поклащаше и ридаеше, без да продума. Устата й се отваряше и затваряше беззвучно. Едно мънисто от пот се търколи от слепоочието по сгънатото крило на бузата й. Пот изби и по горната й устна и се смеси със сълзите. И с усилие на волята, което стегна челюстите й до побеляване и разтърси тялото й, Карла избърса с длани лицето си и плачът секна.

Тя не помръдваше. Протегна ръка и ме докосна. Дланта й се отпусна върху бедрото ми и го притисна леко няколко пъти — нежен, утешителен жест, с който тя би успокоила наплашено животно. Гледаше ме в очите, но не бях сигурен дали ме пита, или ми казва нещо. Тя вдъхна дълбоко, бързо. Зелените й очи изглеждаха почти черни в сумрачната стая.

Нищо не разбирах. Не разбирах казаното на немски и нямах представа какво се случва между Карла и гласа отвъд металната решетка. Исках да й помогна, но не знаех защо плачеше, а бях почти сигурен, че ни наблюдават. Изправих се и й помогнах да стане. За миг тя отпусна лице върху гърдите ми. Хванах я силно за раменете и я отдръпнах от себе си. Тогава вратата се отвори и влезе Раджан.

— Тя е готова — изсъска той.

Карла изтупа коленете на свободните си панталони, взе си чантата и тръгна към вратата.

— Хайде — подкани ме тя. — Разговорът приключи.

Погледнах следите, вдлъбнатините, оставени от коленете й на брокатената възглавница на пода до мен. Чувствах се уморен, сърдит и объркан. Обърнах се и видях, че Карла и Раджан ме гледат нетърпеливо от вратата. Докато ги следвах по коридорите на двореца, с всяка крачка ме изпълваше все по-голяма злоба и негодувание.

Раджан ни отведе в стая в дъното на коридора. Вратата зееше. Помещението бе украсено с големи филмови плакати — Лорен Бакол в кадър от „Да имаш и да нямаш“, Пиер Анжели в „Някой там горе ме обича“ и Шон Йънг в „Беглец по острието“. Млада и много красива жена седеше на голямото легло в центъра на стаята. Русата й коса бе дълга и гъста и се спускаше на пищни къдрици. Небесносините й очи бяха големи и необикновено раздалечени. Кожата й бе безупречно розова, устните — начервени — с тъмночервено червило. Куфар и козметична чантичка, закопчани, чакаха на пода до обутите й в златисти чехли ходила.

— Време беше, мамка му. Закъсняхте. Тук направо откачам. — Гласът й беше плътен, с калифорнийски акцент.

— Гилбърт трябваше да се преоблече — отвърна Карла, възвърнала донякъде познатото си самообладание. — А и задръстванията, докато стигнем! Не питай.

— Гилбърт? — набърчи тя нос.

— Дълга история — казах сериозно. — Готова ли си за тръгване?

— Не знам — отвърна тя. Гледаше Карла.

— Не знаеш?

— Хей, Джак, майната ти! — избухна тя насреща ми с такава ярост, че не прозрях страха зад нея. — На тебе пък какво ти влиза в работата?

Има един особен гняв — пазим го за хората, които не ни позволяват да им правим добро. И той ме накара да заскърцам със зъби.

— Виж какво, идваш ли, или не?

— Тя каза ли, че може? — Лиса се обърна към Карла. Двете жени погледнаха Раджан, а после — огледалото на стената зад него. Израженията й ми казаха, че мадам Жу ни наблюдава и подслушва, докато разговаряме.

— Всичко е наред. Тя каза, че можеш да тръгваш — съобщих и с надеждата, че няма да каже нищо за несъвършения ми американски акцент.

— Наистина ли? Без майтап?

— Без майтап — отвърна Карла.

Момичето бързо се изправи и награби чантите си.

— Ами тогава какво чакаме? Да се измитаме оттук, докато не е размислила, по дяволите!

На изхода Раджан ме спря и ми даде голям запечатан плик. Той отново се вторачи с онази непонятна злоба в очите ми и затвори вратата. Настигнах Карла и я дръпнах да се обърне.

— Какво беше всичко това?

— Кое? — попита тя и лека усмивка се опита да озари очите й. — Успяхме. Измъкнахме я.

— Не говоря за това. Говоря за теб, за мен и за налудничавата игра, която мадам Жу разиграваше там вътре. Ти си изплака очите, Карла — какво беше всичко това?

Тя погледна стоящата до нас Лиса, нетърпелива и затулила очи, въпреки че лъчите на късния следобед не бяха ярки. После пак ме погледна. Зелените й очи гледаха учудено и уморено.

— Трябва ли да говорим за това сега, пред хората?